Историята на Андрей Чикатило – Канибалът от Ростов

Андрей Чикатило е съветски сериен убиец, който погубва най-малко 50 деца и младежи в периода 1978-1990 г. Неговият случай става знаменателен не само заради огромния брой на жертвите му, но и защото усилията на съветската милиция да предупреди за опасността обикновените граждани по време на разследването биват осуетени от официалната идеология на страната, според която явлението сериен убиец не би могло да съществува в едно комунистическо общество.

Първи следи

Първото открито тяло представлявало предимно кости. Един човек, който търсел дърва в „лесополоса“-та (изкуствено залесен участък, предотвратяващ ерозията), се натъкнал на останките. Горският пояс бил широк едва 45 метра и през него минавала пътека, но тялото било забелязано чак в доста напреднал стадий на разлагане. По някои от костите били останали малки парченца кожа, а от черепа висял кичур черна коса. Мъжът, който открил останките, подал сигнал в милицията.

По оставеното по гръб тяло нямало дрехи годни за идентифицирането му, а главата била обърната на една страна. Ушите били сравнително незасегнати от разлагането и по тях се виждали мънички дупки за обици. Това, заедно с дължината на косата, подсказвало, че жертвата е от женски пол. От положението на тялото можело да се съди, че тя се е опитвала да се бори с нападателя си. Изглежда две от ребрата й били счупени, вероятно с нож, а по-обстойният оглед показал множество прободни рани в костта. В очните кухини очевидно било дълбано с нож, както и в областта на интимните части.

Онзи, който е направил това, смятала милицията, трябва да е бил някакъв обезумял звяр.

Властите имали сигнал за изчезнало 13-годишно момиче – Любов Бирюк от близкото селище Новочеркаск. Следователите се свързали с чичото на изчезналото момиче, който я бил търсил навсякъде, когато тя изчезнала в началото на месеца. Той пристигнал на местопрестъплението, за да види останките.

Чичото на Любов, вероятно вкопчвайки се в последната искрица надежда, казал, че косата на племеницата му не е толкова тъмна, а и му се струвало, че тези кости са лежали тук по-дълго време от изчезването на Любов.

Майор Михаил Фетисов

Няколко часа по-късно майор Фетисов пристигнал от Ростов-на-Дон, най-близкия голям град. Той бил главен детектив за целия район. Фетисов поискал докладите за други изчезнали лица в областта и заповядал милиционерите-курсанти да претърсят заобикалящите гори. Той също наредил да се вземат отпечатъци от останалата по пръстите на жертвата кожа.

На следващия ден търсачите открили един жълт сандал и жълта чанта, съдържаща кутия цигари от същата марка, която младото момиче било изпратено да купи. След това отпечатъците, взети от трупа и от подвързиите на учебниците на момичето, потвърдили, че тялото е на Любов. ДНК анализите за идентифициране на тяло все още не били открити в онези години, но доказателствата показвали със сигурност, че това е липсващото момиче. Патологът предполагал, че високите температури и силните валежи са допринесли за ускоряването на процеса на разлагане.

Въпреки старателното претърсване на района, около останките не били открити улики, които да помогнат за идентифицирането на убиеца. Роклята на Любов също липсвала. Това означавало, че от нея не могат да се снемат проби. Случаят се смятал за случайно нападение, което едва ли щяло лесно да бъде разкрито.

Според Робърт Кълън, автор на книга по случая, повечето от убийствата в района попадали в две категории: интимни убийства, при които някой изпада в ярост, или се напива и напада някого, когото познава, обикновено член от семейството; и способстващи убийства, извършвани, за да се вземе нещо от жертвата. Но никой от семейството на момичето не ставал за заподозрян и тя не носела в себе си нищо ценно.

Близо до тялото имало пътека, по която често минавали хора, а пътят бил само на 70 метра разстояние. Престъплението било доста рисковано и твърде усърдно. Макар сексуалните престъпления да се считали за прояви, възможни единствено в разглезените западни общества, на лице били достатъчно признаци, че този инцидент представлява точно това.

По-късно от доклада на аутопсията става ясно, че тя е била нападната из отзад и е била ударена силно по главата с дръжката и острието на ножа едновременно. Вероятно момичето веднага е изпаднало в безсъзнание. Тя била наръгана най-малко 22 отделни пъти и била осакатена и по други начини. (Според книгата „На лов за дявола“ на Ричард Лори, разказана отчасти от гледната точка на убиеца, броят на раните е бил 41.)

Милицията разработила няколко версии и започнала да търси възможните заподозряни: умствено болни, непълнолетни престъпници, или лица с история в сексуалните престъпления. Те се опитали да разберат кого е познавала Любов и как би могла да се е сблъскала с убиеца.

Тогава един мъж, който бил осъден за друго изнасилване, научил, че е заподозрян и веднага се обесил. Това изглежда слагало край на разследването. Други обещаващи заподозряни нямало, а според милицията, убиецът бил намерил своя собствена форма на изкупление, самоубивайки се.

Но тогава се появила още една жертва.

Отдел за особено сериозни случаи

По-малко от два месеца след откриването на тялото на Любов един железопътен работник, който вървял близо до гарата в Шахти, се натъкнал на скелетни останки. Те изглежда били стояли на мястото приблизително шест седмици и скоро било определено, че принадлежат на жена. Тялото било съблечено и лежало с лице към земята, с разтворени крака. Това, което накарало разследването да обърне внимание на този случай, били ключовите му прилики с предишния: многобройни прободни рани и разкъсани очни ябълки.

Тъй като нямало лице, с подобен ръст и пол, обявено за издирване, тялото не било разпознато.

Само месец след това един войник, събиращ дърва на около 16 км. на юг, се натъкнал на друго женско тяло, лежащо с лицето надолу. Тя била покрита с клонки, а прегледът показал същия модел прободни рани и наранявания на очните дъна. И това тяло останало неидентифицирано.

Връзката била очевидна. Най-малко три жени били станали жертва на сериен убиец. Но никой не признавал това, особено пред пресата. Официално това били три отделни, неразкрити случаи на убийство.

Виктор Бураков

Майор Фетисов организирал специален екип от 10 души, изцяло посветен на разследването. Той възнамерявал да стигне до дъното на тази работа и да попречи на този маниак да убива още невинни жени. Сред хората в екипа му бил и втори лейтенант от криминалната лаборатория Виктор Бураков. Той бил най-добрият в анализа на веществени доказателства, като пръстови отпечатъци и отпечатъци от стъпки, и бил експерт в бойните изкуства. През януари 1983 г. Бураков бил поканен да се присъедини към Отдела за особено сериозни случаи.

През същия този месец била открита и четвърта жертва. Тя изглежда била убита преди шест месеца и била оставена близо до мястото, където била намерена втората жертва. При нея се наблюдавали същите прободни рани, но част от дрехите й били открити наблизо. Предполагало се, че е тинейджърка.

Всичко, което знаела милицията до този момент, било, че убиецът – когото наричали Маниака – не пуши (иначе би взел цигарите, намерени близо до Любов), и, че е мъж. Той имал някакъв проблем с очите на жертвите, но властите нямали представа дали ставало въпрос за суеверие или фетиш. Във всеки случай, избождането на очите показвало, че убиецът прекарва известно време с жертвите си след смъртта им.

Без да разполага с определени следи отделът решава да погледне назад във времето и да провери дали не е имало и други жертви. Първата истинска задача на Бураков била да поеме ръководството на разследването в Новошахтинск, където току-що било обявено за издирване едно 10-годишно момиченце.

Объркване

Олга Сталмаченок била тръгнала на урок по пиано на 10 декември 1982 г.  и оттогава никой не я бил виждал. Бураков разпитал родителите й и научил, че тя се е разбирала с тях и нямала причина да иска да избяга от къщи. Родителите й, обаче били получили някаква странна пощенска картичка, подписана от „Садистичната Черна котка“, в която пишело, че дъщеря им е в гората, и предупреждавала, че през тази година ще има още 10 жертви. Бураков сметнал това за някаква извратена шега, но все пак се опасявал, че момиченцето може би е мъртво.

На 14 април, четири месеца след изчезването й, тялото на Олга било намерено на едно поле, намиращо се на около 5 км. от музикалната консерватория, където тя ходела на уроци. Голото й тяло лежало в замръзналия тракторен коловоз на кооперативната ферма. Милицията не преместила тялото, за да може Бураков да го види. Тъй като била убита през зимата, трупът й бил запазен от снега и следите от раните с нож си личали ясно по синьо-бялата й кожа. Черепът бил пробит, както и гърдите и коремът й. Ножът бил проникнал в тялото дузина пъти с изключителна ярост, размествайки органите вътре в него. Убиецът се бил прицелил специално в сърцето, белите дробове и интимните части. Както и при другите случаи, нападателят бил повредил очите й с ножа си.

Бураков знаел без съмнение, че трябва да търси свиреп, сексуално мотивиран сериен убиец, който започвал да напада жертвите си все по-често, привличайки внимание към това, което върши, но без да оставя никакви следи. Бураков не разполагал с информация за подобни случаи, която би могъл да използва за изготвяне на профил. Смятало се, че мъжете, които убиват по този начин, са малко и единствено висшестоящите служители били запознати с подробностите от подобни разследвания.

Бураков, който последвал дългия маршрут от горското стопанство до мястото, където било оставено тялото, смятал, че убиецът е имал кола. Той също така бил сигурен, че човекът не предизвиквал страх у хората, които доближава. В неговата външност не би трябвало да има нещо явно, което да предизвиква тревога у жените и децата. Това правело откриването му още по-трудно. Възможно било той да прикрива някакво умствено разстройство, което евентуално да бъде забелязано от хората.

Отделът решил да се посвети изцяло на разследването на познатите сексуални насилници в района и в частност да проучи къде точно са били те на 11 декември. След това щели да се насочат към освободените от болниците умствено болни пациенти и после към мъжете, които живеели и работели в околността, и, които притежавали кола. Към случая били привикани и експертите по почерци, които сравнили картичката с почерците на всички хора в града. Това била еднообразна и изморителна работа, с минимални шансове за успех.

Това, което не знаели е, че близо до Шахти по подобен начин било убито едно 15-годишно момче, чието тяло било затрупано от падащия сняг. Той щял да бъде открит едва по-късно.

Следващите четири месеца не донесли нищо ново и тогава убиецът ударил отново. В един друг залесен пояс, близо до Ростов-на-Дон, група момчета се натъкнали на кости в едно дере. И този не път властите не успели да свържат останките с някое изчезнало лице, но анализът на костите не само че свързал това престъпление с останалите, но и показал, че те принадлежат на момиче със Синдрома на Даун. Това улеснявало нещата до известна степен и милицията се заела да проверява специализираните училища в района, за да се опита да установи самоличността на жертвата.

През същата тази зима в горите била убита и една 45-годишна жена, но никой не я свързал със серията убийства от „лесополоса“-та. Това щяло да стане по-късно.

Оказало се, че убитото момиче е на 13 години и е посещавало училище за деца в нейното състояние. Никой не бил подал сигнал за изчезването й, тъй като тя често отсъствала. Нейният случай отстъпил място на следващото тяло, което било открито през септември в гористата местност близо до летището в Ростов, на 3 км. от жертва №6. Този път жертвата била 8-годишно момче. То било намушкано също като останалите и очите му били извадени. Оказало се, че момчето липсва от 9 август. То било използвало обществения транспорт точно като момиченцето, което ходело на уроци по пиано.

Това ново развитие на нещата озадачило всички. Основният анализ, към който се придържали досега, разполагайки с толкова оскъдна информация за убиеца, бил, че той търси един и същ тип жертви. Този човек убивал възрастни жени и малки деца, момичета и момчета. Разследващите се чудели дали нямат работа с повече от един убиец. Това изглеждало невъзможно, но също толкова невероятна изглеждала и идеята, че тъй различни жертви биха могли да задействат еднакъв тип сексуална агресия у един човек.

Тогава Бураков разбрал, че убиецът най-сетне е заловен. Това бил краят. Той се запътил към затвора, за да научи колкото се може повече за този човек.

Признание

Заподозряният бил 19-годишният Юри Каленик. Той бил живял години наред в дом за умствено изостанали деца и след това бил започнал работа в строителството. Той бил запазил приятелството си с по-големите момчета от детския дом и, когато едно от тях било разпитано за скорошните убийства, то казало, че Юри ги е извършил. И така, осланяйки се на показанията на едно изплашено и умствено недоразвито момче, властите повярвали, че са разкрили случая.

Юри бил арестуван и подложен на разпит. Той нямал право на адвокат или право да запази мълчание. Той почти не осъзнавал какво се случва с него. Въпреки това, обаче отричал всичко. Той не бил убил никого. Разпитът продължил няколко дни, защото милиционерите вярвали, че той ще се пречупи и ще си признае вината. Юри скоро осъзнал, че, за да прекрати побоите над него, ще трябва да каже на мъчителите си онова, което искали да чуят. Той признал за всичките седем убийства и прибавил към списъка още четири неразкрити убийства в района. Сега милицията се нуждаела единствено от подкрепящи доказателства. Младежът се оказал страхотна находка.

Виктор Бураков се захванал с по-нататъшното разследване. Юри изглеждал обещаващ заподозрян, тъй като имал умствено разстройство и използвал обществения транспорт. А и защо би си признал за подобни брутални престъпления, ако не ги е извършил? По онова време – а дори и сега – трудно се разбирала психологията на фалшивите самопризнания. По-малко интелигентните хора са по-податливи на внушение, особено, ако са изтощени, и биха казали на разпитващите всичко, само за да ги задоволят – обикновено, повтаряйки вече чутите във въпросите подробности.

Когато един заподозрян може да отведе полицията до мястото на убийството, това обикновено се смята за солидно доказателство за вина, а Каленик направил точно това в няколко от случаите. Но Бураков не бил убеден. Той забелязал, че Каленик не отива право към мястото дори, когато е съвсем близо до него, а сякаш се лутал наоколо, ослушвайки се за подсказки от страна на милиционерите. Бураков не смятал, че това е добър тест. Когато проучил неговите писмени показания, съмненията му нараснали още повече. Той осъзнал, че Каленик е получил на готово повечето от информацията, и казвал онова, което се очаквало от него, тъй като се чувствал заплашен.

Бураков тъкмо се чудел какво да предприеме, когато се появило поредното тяло.

Операция „Лесополоса“

В една друга гориста местност били открити останките на обезобразена млада жена. Зърната на гърдите й били откъснати – вероятно със зъби, коремът й бил разпорен, а едното й око било извадено. Тялото било престояло на онова място няколко месеца и дрехите на момичето липсвали. Каленик би могъл да е виновникът за това убийство, жертвата на което остава неидентифицирана, понеже по онова време бил на свобода. Но той не би могъл да е извършил убийството на следващата жертва, открита на 20 октомври.

Тя била убита приблизително преди три дни, когато Каленик вече бил задържан в управлението. Той със сигурност не я бил убил, но раните й били подобни на тези на другите жертви. Който и да бил убиецът, той ставал все по-дързък и свиреп в хирургическите си операции. Тази жертва била изцяло изкормена, а органите й липсвали. Този път, обаче очите й си били на мястото. Тя би могла да не е част от серийните убийства, но било възможно и убиецът да е сменил почерка си или да е бил прекъснат.

Четири седмици по-късно, недалеч от същото място, били открити скелетните останки на една жена. Смъртта на тази жертва била настъпила през лятото, а очите й били извадени.

Не след дълго, малко след настъпването на новата 1984 г., се появило и 10-ото неразкрито убийство. Тази жертва била момче, открито близо до железопътните линии. Той бил идентифициран като 14-годишния Сергей Марков, който липсвал от 27 декември. За първи път, благодарение на запазващия ефект на зимата, детективите, под ръководството на Михаил Фетисов, можели да видят какво точно правел убиецът с тези млади хора.

Той бил намушкал момчето с нож във врата десетки пъти – раните били 70 – и бил дълбал с нож в гениталиите му, премахвайки всичко в областта на интимните части. Освен това бил изнасилил жертвата си анално, след което бил решил да освободи червата си, изхождайки се на едно местенце наблизо.

Ясно било, че затвореният Каленик не би могъл да е отговорен за това убийство, а маниакът, който извършвал тези зверства, все още е на свобода. В бързането си да приключи случая, милицията била допуснала сериозна грешка.

Фетисов решил да проследи стъпките на момчето в деня на изчезването му. Тръгвайки от град Гуково, където живеело момчето, той се качил на електричката. В същия този град се намирал домът за бавноразвиващи се деца и учителите били подали сигнал, че един техен бивш възпитаник – 23-годишният Михаил Тяпин – е напуснал дома по същото това време и се е качил на влака. Той бил доста едър млад човек, който почти не можел да говори. И този път милицията изкопчила самопризнания.

Тяпин и неговият приятел Александър Пономариев разказали, че са срещнали Марков, подлъгали са го в гората и са го убили. Те също така били оставили там екскрементите си. Тяпин имал безбройни фантазии свързани с насилие и поел отговорност за още няколко неразкрити убийства в района. Но нито веднъж не споменал за изваждането на очите на жертвите. И той и Пономариев си признали за две убийства, за които било доказано, че са дело на друг.

Милицията се объркала напълно и докато Фетисов хранел известни съмнения, то Бураков бил напълно убеден, че не са заловили убиеца. Той вярвал, че извършителят е само един, че този човек е самотник, а не част от някаква банда, и, че със сигурност е умствено разстроен, но по някакъв трудно забележим начин.

Тогава се появила първата по-сериозна улика. Съдебният лекар открил семенна течност в ануса на Марков. Когато заловели убиеца, биха могли да сравнят кръвните антигени. Това не би могло да донесе точно съвпадение, но поне щяло да елиминира заподозряните. Всъщност, пробите елиминирали всички младежи, които били заподозряни до сега.

Тогава лабораторията издала още един доклад, в който твърдяла, че е имало объркване в пробите. Те в действителност съвпадали с кръвната група на Михаил Тяпин. Това означавало, че милицията може би наистина е заловила убиеца на Марков.

Но труповете продължавали да изникват.

Няколко възможни следи

През 1984 г. в гористите райони в близост до местата, където били открити предишните останки, са намерени още многобройни жертви. Първото тяло, открито след ареста на Тяпин, е на една жена, която била посечена по същия свиреп начин като предишните. Очите й, обаче били недокоснати и имало още един допълнителен елемент: един от пръстите й бил отрязан.

Открита била и още една улика: отпечатък от обувка, 47-ми номер, оставен в калта. По една от дрехите на жертвата били открити следи от сперма и кръв.

Скоро тя била идентифицирана като 18-годишно момиче, което било забелязано на автобусната спирка в компанията на едно момче, което работело наблизо. Когато разпитали младежа, се оказало, че той има алиби.

Докладът на съдебния лекар съдържал три важни обстоятелства: жертвата имала срамни въшки, стомахът й съдържал несмляна храна, и вътре в нея нямало следи от сперма. Убиецът очевидно бил мастурбирал върху нея. Възможно било, имайки предвид бедността на момичето, тя да е била подмамена в гората с обещанието за храна в замяна на секс.

Милицията проверила в аптеките за човек, търсещ лекарство против срамни въшки, но без резултат.

Властите установили, че момичето е имало приятелка, която е изчезнала през 1982 г. Сравнявайки зъбните картони с черепите от различните останки, те успели да идентифицират приятелката като втората жертва от серията убийства. Това свързвало две от жертвите – едната с извадени очи, а другата не.

Милицията заловила поредния си заподозрян и той също си признал, но Бураков търсел човек с определена персоналност, а никой досега не се доближавал до нея. Той поставил въпроса пред началниците си и бил смъмрен. Неговото мнение разделило специалния отдел на две фракции, което било подпомогнато и от факта, че криминалната лаборатория не била в състояние да им даде окончателен отговор на въпроса, дали семенните проби, намерени по две от жертвите, са от един и същи човек. Към случая бил привлечен един експерт от московската лаборатория, който се справил по-добре. Семенните проби били от група AB, което елиминирало целия списък със заподозряни досега. Нито едно от признанията до този момент не вършело работа, а убиецът все още бил на свобода.

Той ударил отново през март в Новошахтинск, грабвайки 10-годишния Дмитри Пташников, който бил открит 3 дни по-късно, обезобразен и намушкан. Върхът на езика и пенисът му липсвали. Семенната течност по ризата му го свързвала с предишните две престъпления, при които била открита сперма. Близо до тялото му се мъдрел отпечатък от голяма обувка.

Този път, обаче имало очевидци. Момчето било забелязано да върви след някакъв висок мъж с изпити скули и големи стъпала, който носел очила. Никой не го познавал. Друг очевидец бил забелязал някаква бяла кола.

Людмила Алексеева

Тогава 17-годишната Людмила Алексеева била открита намушкана 39 пъти с кухненски нож и следите не водели наникъде. Скоро се появила още една жертва и после още една, съвсем наблизо. Първата била момиче, убито с чук, а втората жена, наръгана многократно с нож. Те били майка и дъщеря и били загинали по едно и също време. До края на същото лято през 1984 г. властите откриват общо 24 жертви на убийство, които вероятно били дело на един човек. Понякога по телата имало следи от сперма, която винаги била от AB група. При една от жертвите бил отрит един сив косъм, вероятно мъжки, а близо до тялото на едно момче били намерени парчета от дрехи, които не съвпадали с неговите.

През тази година убиецът разширил почерка си до известна степен. Сега вече премахвал горната устна и понякога носа и ги поставял в устата на жертвите или в изкормения им стомах.

Без очевидци, с нищожни веществени доказателства, и без да може да разбере как този човек примамва жертвите си, милицията чувствала, че изпуска разследването от контрол. Този убиец бил ускорил крачката си, убивайки пет жертви през първата година (или поне те така смятали), а сега отнемал живота на една жертва на всеки две седмици. Той със сигурност щял да направи грешка рано или късно. Те нямало как да знаят, тъй като все още не били открили неговите най-ранни жертви, че щяло да мине доста време преди убийствата да спрат. Този човек не допускал много грешки.

Заподозряни

При цялото организирано наблюдение неизбежно се стигнало до проследяването и задържането на определени подозрителни мъже. Тази процедура довела до задържането на двама заподозряни, всеки, от които, бил интересен сам по себе си. Единият изглежда би могъл да бъде човекът, когото търсели, а другият станал информатор.

Автобусна спирка в Ростов

Вътрешното министерство назначило дузина нови детективи към случая и специалният отдел набъбнал до 200 души – мъже и жени. Бураков стоял начело на разследването. Така той получавал следите в момента на постъпването им. Тази длъжност, обаче, изискваща разработването на добър план за залавянето на убиеца, представлявала огромна отговорност. Той поставил служители под прикритие, които да работят на автобусните спирки и гарите, и да се мотаят из парковете.

Екипът стигнал до заключението, че трябва да търси мъж на възраст между 25 и 30 години, висок, добре сложен, с AB кръвна група. Той бил внимателен, най-малко средно интелигентен и вероятно притежавал талант да убеждава словесно жертвите си. Той пътувал често и живеел с майка си или с жена си. Той би могъл да е бивш пациент на психиатрично заведение или пристрастен към лекарства, както и би могъл да притежава познания по анатомия и умения да борави с нож. Всеки, който съвпадал с тези характеристики, следвало да бъде подложен на кръвен тест.

На пресата не било позволено да пише за връзките между тези убийства, а само да отправя апели към възможните очевидци на престъпленията. Към родителите не били отправени никакви предупреждения да пазят децата си, както и към младите жени да не излизат сами.

Чикатило като учител

Един от милиционерите под прикритие забелязал някакъв по-възрастен мъж на една автобусна спирка в Ростов. Той заговорил едно подрастващо момиче и, когато тя се качила на автобуса си, започнал да се върти наоколо и накрая седнал до друга млада жена. Поведението му се сторило подозрително на майор Заносовски и той решил да го разпита. Името на мъжа било Андрей Чикатило и той бил управител на компания за машини. Той казал, че сега пътува по работа, а иначе живее в Шахти. На въпроса защо заговаря млади жени, той отговорил, че някога е бил учител и му липсвали разговорите с млади хора. Офицерът го пуснал да си върви.

Но по-късно той забелязал Чикатило отново и го проследил, качвайки се на същия автобус, за да може да го наблюдава. „Той изглеждаше много неспокоен“ – гласи докладът, написан от помощника на Заносовски – Ахматханов, – „и непрекъснато въртеше главата си от едната на другата страна“.

Той последвал Чикатило в следващия автобус и наблюдавал как той заговаря най-различни жени. Когато Чикатило се уговорил с една проститутка да му направи орален секс под палтото му, бил арестуван за неприлично поведение на обществено място и милиционерите преровили съдържанието на куфарчето му. Вътре в него имало един буркан с вазелин, дълъг кухненски нож, парче въже и една мръсна хавлиена кърпа – нищо, което да говори за бизнес пътуване.

Занасовски вярвал, че държи убиеца от лесополосата в ръцете си. Той настоял прокурорът да дойде и да разпита мъжа. От Чикатило била взета кръвна проба и групата му се оказала A, а не AB. Освен това той бил член на Комунистическата партия с много добри личностни характеристики. Нищо в миналото му не повдигало съмнение. Въпреки това той бил задържан за няколко дни, за да се види дали седенето в килията няма да го накара да направи самопризнания.

Той отрекъл всичко, макар да си признал за „сексуалната слабост“, и накрая бил освободен. По-късно бил арестуван отново за дребна кражба на работното си място, за която излежал три месечна присъда.

Александър Бухановски

Бураков решил да наруши протокола и да се консултира с експерти психиатри от Москва. Той искал да узнае как гледат те на идеята за един човек, който убива жени и деца от двата пола. Повечето от тях не проявили интерес или отказали да говорят, поради липса на повече информация. Но един психиатър, Александър Бухановски, се съгласил да проучи малкото известни детайли, както и характерния модел от местопрестъпленията, и да състави профил. Той прочел всичко, което могъл да намери, специализирал се в сексуалната патология и шизофренията, и бил готов да поеме рискове. Този твърде необичаен случай живо го интересувал. Той съставил доклад от седем страници.

Според него убиецът имал сексуални отклонения, бил на възраст между 25-50 години, и бил висок около 1,77 м. Той смятал, че мъжът страда от някаква форма на сексуална неспособност и ослепява жертвите си, за да им попречи да го гледат. Той обезобразявал труповете им отчасти, защото бил вбесен от безсилието си, и отчасти, за да увеличи възбудата си. Той бил садист и трудно получавал сексуално облекчение без жестокост. Често садистите обичат да нанасят повърхностни рани, каквито се наблюдавали при много от тези жертви. Освен това той компулсивно следвал подтика на нуждата си и често изпадал в депресии, когато не можел да убива. Дори било възможно да страда от главоболия. Той не бил умствено изостанал или шизофреник. Той бил в състояние да състави план и да го следва. Той бил самотник и бил единственият извършител на убийствата.

Бураков получил още две мнения, едно от които настоявало за двама убийци, и почувствал, че нито едно от тях не му помага да се доближи до разкриването на случая. Той бил все така безсилен.

Подхващайки версията, че убиецът би могъл да е сексуално обременен, Бураков се заровил в досиетата на мъже, осъдени за хомосексуални престъпления, и попаднал на Валери Иваненко, който бил извършил няколко акта на „перверзии“ и твърдял, че е психопат. Освен това притежавал харизматична личност и някога бил учител. На 46-годишна възраст той бил висок и носел очила. Иваненко бил затворен в психиатричното заведение в Ростов, но успял да избяга оттам. Накратко, той звучал като идеалния заподозрян.

Бураков обградил апартамента на майката на Иваненко и успял да го залови. Но неговата кръвна група се оказала А, което го елиминирало като убиеца. Иваненко сключил сделка с Бураков за съдействие в разследването на гей обществото, в замяна на освобождаването му. Той се оказал доста добър в осигуряването на тайна информация, която на свой ред довела до още самопризнания изтръгвани под натиск от задържаните хомосексуалисти. Скоро Бураков научил доста неща за подземния свят на Ростов – от перверзиите до насилието.

Но Бураков отново имал чувството, че тъпче на едно място. Хомосексуалистите, които разследвал, нямали онова личностово разстройство, което според него имал убиецът. Той започнал да се съгласява с идеята на Бухановски, че убиецът е хетеросексуален, но вероятно импотентен в нормалните сексуални отношения.

Убиецът Х

Натискът да се разкрият престъпленията бил огромен, но през следващите 10 месеца се появило само още едно тяло – на млада жена – но жертвата била убита близо до Москва. Убиецът би могъл да се е преместил или да е пътувал в този район. Детективите се чудели дали той е напуснал областта или е бил арестуван. Възможно било и да е умрял. Тогава, през август 1985 г., било открито поредното женско тяло. При жертвата се наблюдавали същите особености на нараняванията и останките й лежали близо до едно летище.

Бураков заминал за Москва, за да прегледа снимките на мъртвото момиче. Случаят толкова много приличал на последната жертва в Ростов, че той бил убеден, че убиецът е отишъл в Москва поради някаква причина. Той прегледал разписанията на полетите и накарал служителите си да проучат всичките попълнени на ръка билети. Но те пропуснали да забележат една важна следа, която била под носовете им.

Тогава детективите от Москва попаднали на серия от убийства на малки момчета, които били започнали тогава, когато убийствата в Ростов били спрели. И трите жертви били изнасилени, а едното момче било обезглавено.

Ростовският екип бързо бил привикан обратно в Шахти. В малка горичка, близо до автобусното депо, лежало мъртво едно 18-годишно момиче, а устата й била натъпкана с листа. Случаят носел същия почерк като откритото по-рано този месец момиче в Москва. Под ноктите й открили едно червено и едно синьо влакно, а около раните й имало пот, която след анализ се оказала от кръвна група AB – групата на момичето била нулева. Между пръстите й открили един сив косъм – подобен на онзи от едно от по-ранните убийства. Убиецът бил оставил доста улики на това местопрестъпление, както никога до сега. Детективите вярвали, че вече са на път да разкрият случая.

Всъщност те попаднали на един добър заподозрян, който даже бил замесен с една от предишните жертви, и, който си признал (след 10-дневен напрегнат разпит), но за Бураков показанията му не звучали достоверно. Заподозреният не могъл да ги отведе до точното място на убийството. За пореден път се оказало, че са хванали неправилния човек.

Исса Костоев

Главният следовател Исса Костоев, който имал зад себе си един разкрит случай на сериен убиец, бил прикрепен към разследването. До този момент много от детективите били натоварени със задачата да наблюдават гарите и автобусните спирки за подозрителни лица. Жените-служителки работели под прикритие, опитвайки се да накарат мъжете да ги заговорят. Костоев прегледал резултатите от свършената досега работа и решил, че нещата не се вършат както трябва. Той даже вярвал, че милицията вече се е сблъсквала с търсения човек, без да разбере това. Това с нищо не помогнало и на без това сринатия морал на разследващия екип.

За да се опита да научи повече за този тип брутален и суров убиец, Костоев наредил да се преведе на руски класическия труд за сексуалните хищници на Ричард фон Крафт-Ебинг, написан през 19-и век. Той също открил едно рядко издание на „Престъпления и престъпници в Западната култура“ от Б. Утевски, което съдържало цяла глава посветена на случаи с обезобразяване и разчленяване на жертвите. Той разбрал, че някои убийци са подтиквани от чиста арогантност и от представата, че жертвите им са предмети, които им принадлежат, и, с които могат да правят каквото си искат.

Междувременно Юри Каленик бил все още в затвора, в очакване да бъде приключено неговото разследване, което се отлагало, тъй като детективите проучвали други възможности. Една от тези други следи довела до петото фалшиво признание. Нещо очевидно не било наред в провеждането на разпитите и Костоев бил бесен. Той изобщо не вярвал, че Юри е виновникът за убийствата.

Бураков се обърнал отново към д-р Бухановски и най-накрая му позволил да прегледа всички доклади от местопрестъпленията, за да може да състави по-подробен профил. Това, според него, щяло да помогне да се стеснят следите. Бухановски проучил всички материали и отделил няколко месеца, за да опише в 65 страници своите заключения за хомосексуалистите, сексуалната обремененост, некрофилията и некросадистите. Той кръстил неизвестния извършител „Убиеца Х“.

Заключенията му накратко гласяли следното: Х не е психопат, тъй като контролира онова, което прави, и очевидно е егоцентричен. Той е нарцистичен и надменен, гледа на себе си като на надарена личност, без да е прекомерно интелигентен. Той работи по план, но не притежава творческо мислене. Той е хетеросексуален, като жертвите-момчета представляват просто „делегиран заместител“. Той е некросадист и изпитва нужда да наблюдава как хората умират, за да може да постигне сексуално удовлетворение.

Той удря жертвите по главата, за да ги приведе в безпомощно състояние. Нанесените след това удари с нож представлят начин да „проникне“ в тях сексуално. Той ги възсяда или клечи до тях, възможно най-близо. Най-дълбоките разрези символизират степента на неговото удоволствие и тогава той може би мастурбира спонтанно или с ръка.

Причините, поради които изважда очите на жертвите, биха могли да са много, и на местопрестъпленията няма нищо, което да предполага какво всъщност мотивира Х. Той би могъл да е обсебен от очите или да се страхува от тях. Той може би вярва, че неговият образ се запечатва в тях – един вид суеверие. Проникването с нож в интимните части представлява израз на надмощието му над жените. Той би могъл да запазва липсващите органи или да ги изяжда. Премахването на интимните органи на момчетата би могло да символизира тяхната неутрализация като мъже и превръщането им в женски подобия.

Интерес представлява хипотезата, че Х може би реагира на промените на времето. Барометърът падал преди повечето от убийствата. Това би могло да бъде неговият спусък, особено ако е съчетано с други стресови фактори в работата или дома му. Повечето от убийствата се случват в средата на седмицата, от вторник до четвъртък.

Скица на убиеца

Бухановски не определя с точност ръста или занятието на Х, но за това пък стига до заключението, че той е на около 45-50 години, възраст, в която сексуалните перверзии разцъфтяват с пълна сила. Вероятно било да е имал трудно детство. Като дете е бил различен и затворен в себе си. Имал е богата фантазия, но и анормални реакции към сексуалността. Бухановски не могъл да определи дали човекът е женен и дали има деца, но ако е така, то неговата съпруга не му пречела да разполага с времето си и не очаквала твърде много от него.

Убиването при него е компулсивно и би могло да спре временно, ако усети опасност от разкриване, но като цяло той не би спрял да убива, докато не умре или не бъде заловен.

Въпреки дължината и подробността на този психологически портрет, Бураков не намирал в него нищо с практическа стойност, което да му помогне да залови убиеца.

Тогава той се консултирал с един човек, който бил много по-запознат с подобни престъпления: Анатоли Сливко, мъж осъден за убийството на седем момчета, който очаквал екзекуцията си. Милицията поискала от него да им обясни как работи умът на един сериен убиец. Сливко обяснил действията си със своята неспособност за нормална сексуална възбуда и удовлетворение. Сексуалните убийци разиграват безкрайни фантазии, чрез които установяват правилата си на поведение и, които ги подтикват да преминат към действие, а в самото планиране на престъплението се съдържа голяма част от удоволствието. Казаното от Сливко не помогнало с нещо особено за разследването, но държанието му по време на разпита разкрило двойнствения стандарт на неговия ум. Той убивал момчета, а в същото време да изразявал моралното си възмущение от употребата на алкохол в присъствието на деца. Това означавало, че той би могъл да живее, прикривайки истинските си склонности. Сливко бил екзекутиран само няколко часа след разпита.

Детективите вярвали, че Х прилича много на Сливко, а това означавало, че залавянето му е почти невъзможно.

И тогава, за всеобща изненада, убийствата като че ли престанали.

Безсилие

Само една мъртва жена се появила в Ростов през 1985 г. и нищо друго не се случило през тази зима и следващата пролет. Сетне, на 23 юли, изкочило тялото на 33-годишна жена, но това престъпление не носело нито един от белезите на серийния убиец, освен факта, че жената била наръгана многократно с нож. Бураков имал съмнения, че тя е част от серията, но нямал никакви такива за следващата млада жена, открита на 18 август. Налице били всички обезпокояващи рани, но този път тялото било почти напълно заровено, с изключение на една ръка подаваща се от пръстта. Детективите започнали да се чудят дали няма още неразкрити жертви, заровени под земята.

Графолозите най-сетне се предали с анализите на пощенската картичка от „Черната котка“, а милицията не разполагала с нищо друго, за да продължи разследването на 14-имата заподозряни, които имала досега. Освен това Бураков смятал, че всички те трябва да бъдат елиминирани. Той съставил подробна брошура, която да се разпространи в останалите управления на милицията, и картотека, чрез която да се следят новите сигнали. Той и неговият екип се страхували, че този случай никога няма да бъде разкрит.

В края на 1986 г. Виктор Бураков най-сетне изпаднал в нервна криза. Той бил слаб и изтощен, не можел да спи, и се наложило да влезе в болница, където останал цял месец. След това бил изпратен да си почива още един месец. Състоянието му се дължало на четирите години напрегната работа, но той не смятал да се откаже.

Почивката дала на Бураков известна перспектива. Той премислил стратегиите приложени досега и разбрал, че нито една от тях не води в правилната посока. Той би могъл да залови убиеца единствено, ако той се появи отново, или с други думи, ако убие отново. Мисълта била зловеща, но това била единствената надежда за разследването.

Но нищо не се случило през остатъка от годината и през цялата 1987 г.

Зимата се разтопила в пролет и на 6 април 1988 г. един железопътен работник се натъкнал на голо женско тяло в един буренясал район близо до линиите. Ръцете на жертвата били вързани зад гърба й, тя била прободена многократно с нож, върха на носа й липсвал, а черепът й бил разбит. Наблизо бил открит единствено един голям отпечатък от стъпка. Очевидци си спомнили, че са я виждали, но тя била сама. Нямало следи от сексуално насилие и очите й били непокътнати. Освен това тя не била убита в гората.

Детективите размишлявали дали да включат това убийство в серията. Може би убиецът от лесополосата не бил вече в играта. Но само месец по-късно, на 17 май, в гората недалеч от гарата, било открито тялото на 9-годишно момче. Той бил изнасилен, а отверстията на тялото му били натъпкани с пръст. По тялото му имало многобройни рани от нож, черепът му бил разбит, а пенисът отрязан.

За разлика от убитата жена, момчето бързо било идентифицирано като Алексей Воронко, който бил изчезнал преди два дни. Един негов съученик го бил забелязал с някакъв мъж на средна възраст, който имал златни зъби, мустаци и носел спортна чанта. Те тръгнали заедно към гората и Алексей казал, че скоро ще се върне, но не го направил.

Това била солидна следа, която можела да се провери чрез стоматолозите, практикуващи в района. Не били много хората, които можели да си позволят златни коронки за зъбите си.

Но в края на годината милицията отново не разполагала с нищо. Не само това, но те научили от Здравното министерство, че са допуснали грешка, осланяйки се на съвпаденията в кръвните групи, определени чрез телесни секрети. Съществували някои редки „парадоксални“ случаи, при които резултатите не съвпадат. С други думи, всеки един от елиминираните досега заподозряни на база на кръвната им група, би могъл да бъде техният убиец. Макар новините да били обезкуражаващи и да затруднявали още повече разследването, те все пак отваряли някои врати от миналото. Но това означавало, че трябва да се взимат семенни (и то дадени доброволно), а не кръвни проби, и отново да се мине през четиригодишния досегашен труд. Самата мисъл за това била подтискаща.

Единственият обещаващ метод, който виждали разследващите, бил да се поставят още хора за наблюдение по спирките и гарите.

Убиецът все още бил в застой. Чак през април 1989 г. властите се натъкнали на следващата жертва, която щяла да бъде добавена към серийните убийства от лесополосата.

Бройката се вдига

Тази находка в гората, близо до една гара, била тялото на едно 16-годишно момче, обявено за издирване през миналото лято. Убиецът го бил наръгал многократно с нож и бил отстранил тестисите и пениса му. Трупът бил лежал с месеци под снега и бил в напреднал стадий на разлагане. Часовникът на момчето, гравиран с надпис от чичо му и леля му, липсвал. Това щяло да се окаже много полезно в случай, че бъдел открит в нечий чужди ръце.

Никой от агентите под прикритие, които наблюдавали влаковете и хората по гарите, не бил забелязал нещо подозрително. Все пак, през онова лято една от продавачките на билети обърнала внимание на някакъв мъж на перона. Той се бил опитал да придума сина й да отиде с него в гората. Милицията го издирила, но бързо го елиминирала като възможен заподозрян.

Юри Каленик, обаче бил освободен от затвора, след като излежал там пет години, и в момента живеел точно в района, където било открито тялото. Може би не е трябвало да го пускат толкова скоро. Когато го разпитали, той отрекъл да знае нещо и затова го освободили.

На 11 май изчезнало едно 8-годишно момче. То било открито след два месеца край един път, намушкано с нож и с обезобразени гениталии. Тази промяна в навиците на убиеца – от гората на открито – предупредила органите на реда, че той може би е забелязал наблюдението над гарите и заради това е променил подхода си.

Елена Варга

Това било обезпокояващо. От друга страна убийството край пътя било доста безотговорна постъпка, което можело да се окаже добър знак. Дори и най-организираният убиец може да се издъни, когато нуждата замени предпазливостта.

Тогава, през август, в една гориста местност, която била доста далече от гара или автобусна спирка, била убита унгарската студентка Елена Варга. Нейното тяло било насилено също като останалите женски жертви от серията в лесополосата.

Само след една седмица изчезва и четвъртата жертва, 10-годишният Алексей Хоботов, и четири месеца по-късно, в началото на 1990 г., обезобразеното и сексуално изгаврено тяло на едно 11-годишно момче се появило в лесополосата. След това било убито още едно 10-годишно момче, интимните му части били отрязани, а езикът му липсвал. Изглежда бил отхапан.

За пореден път убиецът променил почерка си и нападнал една жена, а в края на юли 1990г. един работник намерил тялото на 13-годишния Виктор Петров, убит и обезобразен в Ботаническата градина.

Алексей Хоботов

Милицията вече разполагала с 32 вероятни жертви, убити през последните осем години, и вестниците, вече свободни да пишат за случая след разхлабването на държавния контрол, започнали да оказват натиск върху разследването. Началниците започнали да притискат подчинените си под заплахата, че ще бъдат уволнени. Този убиец трябвало да бъде спрян. Хората започвали да се отчайват.

На 17 август 11-годишният Иван Формин отишъл да плува недалеч от вилата на баба си. Сред високите тръстики, в непосредствена близост до многобройни потенциални свидетели, които биха могли, ако не да го видят, то поне да го чуят, серийният убиец наръгал момчето с нож 42 пъти и го кастрирал. След това зверство гражданите наистина започнали да се ядосват.

Виктор Петров

Бураков обмислял нов план. Той щял да набележи най-вероятните гари и спирки, след което щял да направи наблюдението над останалите твърде очевидно, така че единствено цивилните служители да изглеждат безопасни за убиеца. С други думи, той искал да го принуди да действа на определено място, а точно на тези места милицията щяла да записва имената на всеки, който идва или си отива. Той щял да постави хора и в гората наблизо, преоблечени като селскостопански работници. Това била акция от огромен мащаб, в която над 350 души трябвало да заемат позиции и да стоят на стража за неопределен период от време, но идеята изглеждала обещаваща.

Гарата в Донлесхоз била подходящо място за слагането на постове, тъй като две от жертвите били открити близо до нея. Тя била използвана през лятото главно от берачи на гъби и рядко от други хора. Освен нея били избрани още две гари.

Но още преди планът да бъде приведен в действие убиецът си избрал жертва от гарата в Доленсхоз. Той убил едно 16-годишно бавноразвиващо се момче, обезобразявайки и намушквайки го с нож 27 пъти преди да захвърли дрехите му. Липсвала част от езика му, както и тестисите му, а едното му око било пронизано. Когато самоличността на момчето била установена, милиционерите научили, че то е прекарвало голяма част от времето си в пътуване с електричката, но никой не го бил виждал да слиза от нея с друг човек.

Виктор Тишченко

След това за изчезнал бил обявен 16-годишният Виктор Тишченко, който бил изпратен на гарата в Шахти да вземе билети. Хубавият и атлетичен Тишченко бил по-едър от всичките досегашни жертви. Неговото тяло било намерено в горите на 3 км. на юг в обичайното състояние. Това било мястото, на което преди шест години били открити останките на майка и дъщеря. В горичката имало следи от дълга борба.

Бураков привел плана си в действие. Капанът бил заложен, всички заели позиция, но убиецът и този път направил незабелязано удара си. Сега неговата жертва била млада жена. Тя била №36 по ред и била пребита, изкормена и с отчасти отрязан език. Но никой не бил видял нищо.

Едно от имената на мъжете чакащи по гарите, които били записани в докладите на постовите милиционери, изпъквало сред останалите. Детективите даже изтръпнали от него. Те били виждали това име и преди. До този момент милицията била разследвала над половин милион души, но този мъж бил разпитван и преди и бил освободен само защото кръвната му група не съвпаднала със семенните проби.

А сега вече детективите знаели, че на лабораторните изследвания не можело да се вярва. Те били сигурни в това.

Край на играта

Петдесет и четиригодишният Андрей Романович Чикатило бил на гарата в Донлесхоз на 6 ноември. Той бил разпитван и изчистен от подозрения през 1984 г. Сега бил в центъра на изчезването на една от жертвите. Чикатило бил забелязан да излиза от гората и да измива ръцете си на помпата. Освен това бил нацапан с червено по бузата и ухото си, имал порязан пръст и клонки по гърба на палтото си. Служителят под прикритие, който бил на пост на гарата, бил записал името му.

Андрей Чикатило

Бураков поставил Чикатило под наблюдение. Скоро милицията научила, че той е подал оставка като учител, тъй като срещу него били подадени оплаквания за гавра с учениците. След това бил работил в едно предприятие, но бил уволнен, тъй като се завръщал от бизнес пътуванията си без стоките, които бил изпращан да докара. Възниквал въпросът какво е правил той вместо това? През 1984 г. той бил прекарал известно време в затвора, а неговите пътувания съвпадали с времето на убийствата – включително и това в Москва. Някога той бил достоен член на Комунистическата партия, но сега бил изключен заради осъждането си.

Но всички тези доказателства били косвени. Налагало се да го заловят на място, за да го накарат да си признае. Докато го следели, властите виждали един обикновен гражданин, който не върши нищо необичайно. Костоев, който най-сетне бил прочел доклада от предишното му задържане, издал заповед за ареста му.

На 20 ноември 1990 г. трима цивилни офицери докарали Чикатило за разпит, при което обърнали внимание, че той няма в устата си златни зъби, както бил казал един от очевидците. Те научили, че той е женен и има две деца, както и, че е що-годе образован човек, с диплома от университет. В чантата му открили един сгъваем джобен нож.

Ножовете открити в дома на Чикатило

Те вкарали в килията на Чикатило един надарен информатор, от когото се очаквало да го накара да си признае, но той се провалил. Претърсването на дома на Чикатило, което донесло голям срам на семейството му, не дало никакви доказателства свързани с жертвите, но довело до намирането на 23 ножа.

На следващия ден Костоев решил сам да проведе разпита и той го направил в присъствието на назначения от съда адвокат на Чикатило.

Костоев искал стаята за разпит да бъде празна и в нея да има единствено една картотека, която да подсказва на задържания за количеството на събраните срещу него доказателства. В стаята имало също бюро, маса и два стола. Когато въвели Чикатило, Костоев видял, че той е висок, възрастен човек с дълга шия, прегърбени рамене, твърде големи очила и сива коса. Той влачел краката си, подобно на старец, но Костоев не се оставил да бъде заблуден. Той вярвал, че Чикатило е пресметлив убиец, разполагащ с достатъчно енергия, когато имал нужда от нея. Чикатило изглеждал лесен за пречупване, но Костоев не успял да изкопчи признание. Той трябвало да съумее да влезе под кожата на заподозряния, да вникне в логиката му и да го накара да говори. Всички виновни в крайна сметка си признавали. Освен това Костоев разполагал с десет дни, а имал и какво да използва за стръв.

Чикатило започнал с твърдението, че милицията е допуснала грешка, също както били направили през 1984 г., когато бил разследван за първи път. Той отрекъл да е бил на гарата на 6 ноември и нямал представа защо докладът съдържа неговото име. Костоев знаел, че той лъже и му дал да разбере това. На следващия ден Чикатило се отказал от правото си да използва адвокат.

Тогава Чикатило написал един документ от три страници, в който признавал за своята „сексуална слабост“ – думи, които бил използвал и преди – и за годините, през които бил подложен на унижение. Той намеквал за „перверзна сексуална дейност“, без да уточнява каква точно, и казвал, че бил изпуснал нещата от контрол. Той не признавал нищо съществено. Но написал още едно дълго есе, в което разказвал, че е обикалял гарите, където бил свидетел на това как младежи стават жертва на разни бездомници. Също така си признал, че е импотентен. Това приличало на индиректно признание. Той сякаш се чувствал виновен, но пренасял вината върху други възможни заподозряни. Споменал също, че е мислил за самоубийство.

Костоев му казал, че единствената надежда за него е да си признае всичко и да пледира за невменяем, за да може да бъде лекуван. В противен случай щяло да се стигне до присъда, с помощта на доказателствата, които имали срещу него, и за Чикатило нямало да има никаква надежда за спасение. Това била стръвта на Костоев и той бил уверен, че рибата ще клъвне.

Чикатило помолил за няколко дни, за да събере мислите си, и казал, че след това ще се подложи на разпит. Всички очаквали, че той ще признае, но когато денят дошъл, той настоял, че не е виновен за никакви престъпления. Твърдял, че е бил у дома с жена си по времето на всяко едно убийство. Очевидно бил използвал дадената му почивка не за да обмисли признанието си, а за да набере още повече непоколебимост.

На следващия ден той до известна степен поправил показанията си. Признал, че е бил замесен в някаква престъпна дейност, но не и в убийства. През 1977 г. бил опипвал ученички, което го възбуждало сексуално. Трудно се контролирал, когато се намирал в близост до деца, но бил прекрачвал границата само два пъти.

Така минали девет дни без Костоев да се доближи до целта си. Той не знаел какво да предприеме, за да притисне този човек да си признае.

Медицинският преглед показал, че кръвната група на Чикатило е А, а спермата му съдържа слаби B антитела, които я карали да изглежда като от АB група

Информаторът в килията на Чикатило казал на Бураков, че неговите техники на разпит не са според протокола и са твърде груби, което карало Чикатило да става отбранителен. Подобен подход едва ли щял да проработи.

Минали девет дни. Детективите разполагали само с десет дни преди да трябва да повдигнат обвинения в определено престъпление, а до този момент не разполагали с доказателства дори за едно такова. Изглежда щяло да се наложи да го пуснат. Бураков решил, че трябва да пробват друг разпитващ и неговият кандидат за целта бил д-р Бухановски. Костоев първоначално не харесал идеята, но в крайна сметка трябвало да признае, че собствените му методи не водят до никъде. Той се съгласил да позволи на психиатъра да опита.

Това било едно наистина мъдро решение.

Психиатърът и убиецът

Бухановски се съгласил да разпита Чикатило от чисто професионален интерес. Той бил въведен в стаята и оставен насаме с главния заподозрян в убийствата от лесополосата.

Андрей Чикатило

Психиатърът веднага забелязал, че той съвпада точно с профила съставен от него през 1987 г. Толкова много от показателите били налице – обикновен, самотен и излъчващ безобидност човек. Бухановски показал на Чикатило въпросния профил. Той усетил, че този човек иска да говори за гнева и унижението си, така че най-добрият подход би бил да му покаже съчувствие и да го изслуша. Професорът правил точно това в продължение на два часа и след това повдигнал въпроса за престъпленията.

Във филма „Гражданинът Х“ Бухановски моли Чикатило да му помогне с някои аспекти от профила, за които не е особено сигурен, че са правилни. Той му прочита съответните страници, а Чикатило слуша внимателно и сякаш разбира, че срещу него седи единственият човек, който някога го е разбирал. Описанието на Бухановски навлиза в същността на умственото заболяване на Чикатило и прилага някои причини за него. Когато Чикатило чува своите най-съкровени тайни изразени на глас, той започва да трепери. Накрая потвърждава казаното от психиатъра, срива се и си признава всичко. Той бил направил тези ужасни неща.

Бухановски разговарял с него часове наред и накрая излязъл, за да каже на детективите, че заподозряният е готов да си признае.

Лена Закотнова

Костоев подготвил официално свидетелско показание, обвиняващо Чикатило в 36 убийства. Бройката далеч не била вярна, но все още никой не знаел това.

Чикатило прочел обвиненията и признал, че той е виновникът за описаните убийства. Той искал да разкаже истината за живота си и онова, което го е подтикнало към тези престъпления. Сред признанията му било и неговото първо убийство, което се случило години преди деянията му да попаднат в полезрението на милицията. През 1978 г. той бил убил едно малко момиче – 9-годишната Лена Закотнова.

Това било обезпокоително, тъй като за това убийство вече бил арестуван, осъден и екзекутиран друг човек. Чикатило казал, че точно през онази година се бил преместил да учителствува в Шахти. Преди да пристигне семейството му, той прекарвал свободното си време, наблюдавайки децата и изпитвайки непреодолимо желание да ги види без дрехи. За да бъде необезпокояван, той купил една барака, разположена на една тъмна и мръсна уличка. Един ден, когато вървял към нея, срещнал  момиченцето и, обзет от внезапно сексуално желание, го отвел в бараката, където го нападнал.

Тайната барака на Чикатило

Той не успял да получи ерекция и вместо това имитирал полов акт, използвайки ножа си като заместител. В пристъп на ярост я душил и пронизвал с ножа, като преди това бил сложил превръзка на очите й. Когато тя умряла, той хвърлил тялото й в близката река.

Костоев поискал от него да обясни превръзката на очите и Чикатило потвърдил собствените им подозрения, казвайки, че е чувал, че образът на убиеца се запечатва в очите на жертвата. Това било суеверие, но той вярвал в него. Ето защо повреждал очите на повечето от жертвите си. След това бил решил, че това не е вярно и бил спрял да го прави (което обяснява промяната в почерка му). По-късно заявил, че просто не му харесвало жертвите да го гледат и затова ги ослепявал.

Чикатило се ядосвал на собствената си импотентност, когато ставал свидетел как бездомните младежи на гарата отиват в близката гора, за да проституират. Неговите фантазии ставали все по-жестоки. През 1981 г. той нападнал едно бездомно момиче, което търсело пари, но този път използвал и зъбите си, отхапвайки и поглъщайки зърното на гърдата й. „В момента, в който разрязах тялото й и го видях отворено“ – казал той, – „неволно еякулирах“. Той я покрил с вестник и взел отрязаните й интимни части със себе си само, за да ги захвърли малко след това в гората.

Чикатило пресъздава убийствата

Той си спомнял с подробности всяко едно от 36-те убийства и ги преразказал едно по едно. Понякога действал като хищник, изучавайки маршрута и навиците на жертвата си и намирайки начин да я хване насаме. Друг път се оставял на случайно предоставилата му се възможност, нападайки жертви оказали се на неправилното място в грешното време. Намушкването с нож почти винаги действало като заместител на половия акт, който той самият не можел да извърши. Той се бил научил как да прикляка до тях, така че да не изцапа дрехите си с кръвта им (което демонстрирал нагледно с помощта на манекен). Той работел в спедиторска фирма, така че винаги можел да си намери извинения за драскотините и порязванията. Изглежда главно неговата импотентност отпушвала яростта му, особено, ако жените му се подигравали или изисквали твърде много от него. Той скоро разбрал, че не може да постигне възбуда без жестокости. „Трябваше да видя кръв и да нараня жертвата“.

С момчетата било различно, макар и те да кървяли също като жените, а той имал нужда точно от това. Чикатило си фантазирал, че тези момчета са негови пленници, а той е герой, защото ги измъчва и изнасилва. Той не могъл да обясни защо е отрязвал езиците и пенисите им, но веднъж споменал, че си отмъщава за житейската несправедливост, изкарвайки яда си върху гениталиите на жертвите си. Чикатило понякога слагал спермата си в току-що извадената матка на някоя жертва и после я дъвчел – „трюфелът на сексуалното убийство“. Той никога не си признава, че в действителност е поглъщал тези органи, но нито един от тях не бил открит.

„Цялото това нещо“ – казва Чикатило, – “ – писъците, кръвта, агонията – ме успокояваха и ми носеха някакво удоволствие“. Той харесвал вкуса на кръвта им и дори разкъсвал устните им със зъби. Да дъвче и да поглъща зърна и тестиси му доставяло „животинско удоволствие“.

Андрей Чикатило

За да потвърди казаното, той нарисувал скици на местопрестъпленията и всичко съвпадало с известните досега факти. Сетне сбъднал най-големите страхове на милицията – започнал да прибавя още жертви към списъка. Още много.

Той бил убил едно момче в някакво гробище и го бил хвърлил в един плитък гроб – една дупка, казал той, която бил изкопал за себе си, защото замислял самоубийство. Той завел детективите там и те намерили тялото. Друга жертва била убита в полето и тя също била намерена. Той продължавал да изважда нови и нови убийства и телата винаги се оказвали точно там, където той твърдял че са, с изключение на едно. Чикатило описал едно убийство, извършено в някакъв празен апартамент, при което, за да се отърве от тялото, се наложило да го разчлени и да изхвърли частите в канализацията.

В крайна сметка той признава за 56 убийства, но съществували подкрепящи доказателства само за 53 от тях: 31 жени и 22 момчета. Бураков вярвал, че убийствата в действителност са много повече.

Следствието вече разполагало с достатъчно доказателства, за да изправи Чикатило на съд. Междувременно те открили още неща за него.

Корените на перверзията

Той е роден през 1936 г. в едно малко украинско селце, а главата му била обезформена от наличието на течност в мозъка. Той има сестра, която е със седем години по-малка от него. Баща му бил военопленник по време на Втората световна война, а след това бил изпратен в трудов лагер в Русия, така че Чикатило е отгледан предимно от майка си.

В началото на 20-и век Съветският съюз често е подлаган на глад, особено в Украйна, където Сталин бил смазал частното земеделие и бил изпратил мнозина от жителите в сибирския Гулаг. Около шест милиона души загиват от глад, а отчаяните живи се хранели с труповете им, за да оцелеят. Понякога гладните си набавяли месо от гробищата, а друг път (според легендата) просто отмъквали някого от улицата. Човешкото месо се купувало и продавало, или просто се трупало в запас.

Децата виждали обезобразените трупове и слушали страшните истории за лишенията. Чикатило израснал точно по време на подобни гладни времена и една от историите, които му разказвала неговата майка, гласяла, че той някога е имал по-голям брат, Степан, който бил убит. Чикатило разказва в едно свое интервю от затвора: „Мнозина полудявали и нападали и изяждали други хора. Точно такива хора хванали моя брат, когато бил на 10, и го изяли“. Брат му би могъл просто да е умрял и след това изконсумиран, ако изобщо е съществувал. Майката на Чикатило го предупреждавала да не излиза от двора, за да не бъде изяден и той като брат си.

Той става свидетел и на нацистката окупация и бомбардировките, при които телата избухвали по улиците. Той казва, че тези гледки едновременно са го плашели и възбуждали.

Голяма част от детството му минава в самота и изживяване на фантазии. Останалите деца му се подигравали за неговата несръчност и чувствителност. Той започнал да натрупва гняв и дори ярост в себе си. За да се забавлява и чувства по-силен, той си представял образи на мъчения, които по-късно се превърнали в неизменна част от неговите убийства.

Първият си сексуален опит той преживява като подрастващ, когато еякулира, боричкайки се с един свой 10-годишен приятел. Това оставя голям отпечатък у него, особено след като установява, че му е невъзможно да получи ерекция, а може само да се освобождава.

Той отива в казармата, а когато се връща у дома и се опитва да си намери приятелка,  установява, че все още не е способен на полов акт. Приятелката му разказала за неуспеха му на всичките си приятели. Той се почувствал унизен и си мечтаел как я хваща и разкъсва на парчета. Животът му бил пълна катастрофа.

Чикатило станал учител и успял да се ожени (бракът бил уреден от сестра му). Подобно на неговата майка и съпругата му била доста критична, което карало Чикатило да се отдръпва още повече в своя свят на фантазии. През 1973 г., когато е на 37 г., умира майка му и не след дълго той усеща привличане към малки момичета и започва да ги притеснява и да им посяга. Това го карало да се чувства силен. Когато накрая срещу него постъпили оплаквания, случаят бил прикрит, което позволило на един перверзник да се превърне в сериен убиец.

За да получи удовлетворение трябвало да прилага насилие и през 1978 г. той убива първата си жертва. Тъй като често му се налагало да пътува по работа, за него било лесно да намира уязвими жертви. Дори нямало нужда да ги търси. Те винаги били там и обикновено желаели да го последват. Когато най-сетне пресата можела свободно да съобщи за убийствата, той четял вестниците и знаел, че е само въпрос на време преди всичко да свърши. Да го арестуват, признава той, било истинско облекчение.

Чикатило вярвал, че страда от някаква болест, която провокира неговите неконтролируеми престъпления. Той пожелал да бъде прегледан от специалист по сексуалните отклонения и казал, че би отговорил на всичките му въпроси.

Чикатило е изпратен за два месеца в института „Сербски“ в Москва, където е подложен на психиатрични и неврологични прегледи, при които се установява, че има мозъчно увреждане по рождение. Това увреждане влияело върху способността му да контролира пикочния си мехур и отделянето на сперма. Въпреки всички тези доклади, той е обявен за вменяем. Чикатило е знаел какво върши и е могъл поне да се опита да се контролира. Това решение било добре дошло за прокурора.

Звярът в клетката

Андрей Чикатило е въведен в ростовския съд на 14 април 1992 г. и вкаран в една голяма желязна клетка, боядисана в бяло. До съдията седели двама граждани, които играели ролята на съдебни заседатели. Информацията за и срещу Чикатило била събрана в цели 255 тома.

Звярът в клетката

Пресата писала за „Маниака“ и разпространила новината за предстоящия процес. Залата, която събирала 250 души, била препълнена от семействата на жертвите му. Когато влязъл, те започнали да крещят по него. Гологлав и без очилата си, той изглеждал леко ненормален, особено в един по-късен момент от процеса, когато започнал да точи лиги и да върти очи.

Чикатило изглеждал отегчен от случващото се около него. Само веднъж показал признак на гняв и отвърнал на крясъците на тълпата. На два пъти свалил панталоните си и изложил на показ пениса си, настоявайки, че не е хомосексуалист. Тогава бил извеждан от залата.

Предварително било ясно, че обвиняемият ще бъде признат за виновен, но имало някакъв шанс неговите психически проблеми да го отърват от екзекуцията. Неговият адвокат Марат Хабибулин, обаче нямал право да призовава психиатри-експерти, а можел единствено да подлага на кръстосан разпит експертите на обвинението.

Съдията Леонид Акубзанов се превръща в главния враг на Чикатило, задавайки остри въпроси на свидетелите и подхвърляйки унищожителни коментари към затворника, който в повечето случаи не отговарял.

В един момент той спонтанно отрекъл шест от убийствата, а в друг прибавил към тях още четири нови. Той заявил, че е бил жертва на системата на бившия Съветски съюз и наричал себе си „луд звяр“.

Никой не успява да обясни адекватно факта за несъответствието в кръвната група на Чикатило. Криминалната лаборантка описала своето откритие, според което съществува някакъв рядък феномен, при който един човек би могъл да има една кръвна група, а да секретира друга, но тази хипотеза е отречена по-късно в целия свят. Защитата не можела да направи много, тъй като нямала право да призовава свои експерти, а очевидно предубеденият съдия приел без проблеми този необичаен анализ.

Съдът приел психиатричната оценка за вменяемостта на Чикатило. Неговото хищническо поведение и способността му да следи за своята безопасност, сменяйки местата на убийствата, както и фактът, че е спрял да убива за повече от една година, показвали степента му на контрол.

Процесът навлязъл в месец август. Защитникът обобщил тезата си, казвайки, че в доказателствата и психиатричните анализи съществуват пропуски и слабости, а самопризнанията на клиента му са били изтръгнати принудително.

На следващия ден Чикатило внезапно започнал да пее в клетката си и след това да говори безмислици, като например, че е бил „облъчен“. Той бил изведен преди прокурорът да подхване заключителната си реч. Той обяснил що е то садизъм, разказал отново за престъпленията и поискал смъртна присъда.

Чикатило бил въведен в залата и му била дадена възможност да говори. Той останал безмълвен.

На съдията му трябвали два месеца, за да вземе решение, и на 14 октомври, шест месеца след началото на процеса, той обявил Андрей Чикатило за виновен в 52 убийства. Тогава Чикатило се разкрещял несвързано, викайки „Мошеници!“, плюейки, хвърляйки пейката си и настоявайки да види труповете. Съдията го осъдил на екзекуция. Хората крещяли да им дадат Чикатило, за да го разкъсат на парчета, както той бил направил с техните близки. Вместо това, той бил отведен обратно в килията си, където щял да изчака резултатите от обжалването.

Тръгнала мълва, че японците дават 1 милион долара за мозъка на Маниака, а мнозина професионалисти смятали, че неговото поведение е толкова анормално, че той би трябвало да бъде изследван жив.

Този човек, с университетска диплома по руска литература, с жена и деца, и без данни за насилие в детството му, със сигурност е имал кръвожадна душа. Както сам казва за себе си, той очевидно е „грешка на природата“.

На 15 февруари 1994 г., след като обжалването му е отхвърлено, Чикатило е отведен в едно специално шумоизолирано помещение, където е застрелян с куршум в тила.

http://kriminalnidosieta.com