Голготата на Вела Пеева

На 16 март 1922 г. е родена Вела Пеева.
Конструирането на героично-мъченическата биография на партизанката в образа на Вела Пеева.
Популярната „канонична“ биография на Вела Пеева, известна на почти всички в НРБ до 1989 г., я представя в обичайната за режима идеологизирана матрица:

"Величка Пеева Пеева, известна като Вела Пеева /с партизанско име „Пенка“/ е родена на 16 март 1922 г. в с. Каменица /днес квартал на гр. Велинград/ в семейството на Пейо и Катерина Пееви. Тя получава образование първоначално в Каменското ОУ, след това в Лъдженската непълна гимназия. През есента на 1938 г. постъпва в Пазарджишката девическа гимназия, която завършва 1941 г. Още първата учебна година там тя става член на РМС и е член на гимназиалното ръководство на организацията. През есента на 1941 г. е студентка по педагогика, след това се прехвърля в специалност „География“ към СУ. Като студентка става член на Българския общ народен студенски съюз /БОНСС/ и е назначена за връзка на ЦК на БКП с окръжните комитети на партията и РМС в Пазарджишко. По нейна инициатива членовете на бойната група на РМС в Каменица, където е й нейната сестра Гера, започват да се издават нелегален вестник „Просветител“. През лятото на 1942 г- тя и сестра минават в нелегалност - стават част от партизанските бойни групи действащи в района на Чепинското корито. Участва във въоръжените акции на отрядите в Западните Родопи: превземането и взривяването на дървопреработващата фабрика „Кьошка“ през май 1943 г., нападението над горското стопанство „Светлоструй“ в м. „Чукура“ на 29 юли 1943 г., изгарянето на мандрата край с. Борина на 2 август 1943 г. Участва с още двама в бойна група със задачада „очисти“ набелязано лице в Пловдив. Същата 1943 година става и член на БКП.
На 26 март 1944 г. Вела Пеева и Стойо Калпазанов /Никита/ са изпратени към с. Лъджене, за да намерят група партизани. На следващата сутрин са забелязани от разквартируваната в Лъджене жандармерийска ловна рота и в последвалото сражение над близкия санаториум Калпазанов е ранен и арестуван. Вела Пеева успява да избяга и се укрива няколко дни в плевня край с. Каменица. Опитите й да се свърже с партизанската чета са напразни. Тя напуска Каменица и се укрива в планината в продължение на 37 дни -ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното силно късогледство. В самото начало на май времето застудява и отново завалява сняг. Горският стражар Иван Божков от Каменица случайно открива следите ѝ по току-що паднал сняг и съобщава на жандармерията. На 3 май жандармерията започва да претърсва гората. В 9 часа ротите от връх Арапчал се спускат надолу да претърсват местността, тъй като там често нощуват нелегалните от Лъджене и Каменица. Една от колоните води Иван Божков, който насочва жандармеристите към местността „Бялата скала“, където е Вела Пеева. Обкръжават я и след 5 часова престрелка, в която тя е без очила, само с един пистолет, тя си самоубива с последния останал й куршум. Командирът на ловната дружина майор Иванов заповядва да донесат главата ѝ в щаба. Божков отрязва главата на Вела Пеева, която доставя за опознаване на командира на жандармеристите, а след опознаването поставя главата на всеобщ показ."
Трудно е да се отговори на въпроса, доколко този разказ отразява действителния ход на събитията и доколко пропагандният и легендаризиран образ на героинята е представен селективно – спестен или хиперболизиран. Важното в случая е това, че идеологическо-агиографският обра на Вела почти веднага е употребен и в нейното музеифициране. Още на 20 септември 1944 г. вестник „Чепинска трибуна“ излиза с апел за създаване на „музей на революционното движение“ в селата от района. Десет дни по-късно на първа страница на вестник „Работническо дело“ се появява огромна статия със снимката на Вела Пеева, озаглавена „Нашите герои и мъченици“. Така, още броени дни след преврата на 9 септ. 1944 г., се очертават контурите на героичната биография и на Вела Пеева, като не се оставя никаква възможност за алтернативни версии. В същата статия е въведен и мотивът не за убийството й в престрелката, а за героичното самоубийство с цел да не попадне в ръцете на преследвачите – „последният куршум запазва за себе си“. Не случайно по-късно пистолетът й ще бъде една от основните реликви в мезуя, а на основния й паметник ще бъде изобразена с пистолет.
Особен акцент от самото начало на легендаризацията на Вела и в представянето на нейта смърт е поругаването с глата й. Още в цитираната по-горе първа статия за нея от есента на 1944 г. се подчертава: „Трупът й е обезглавен и остане на поругания и за плячка на горските зверове, а главата й – отнесена...трофей на садистите-убийци М. Иванов и Т. Шендин в Лъджене“. Тези сегменти на героичните биографии на загиналите от периода 1941-44 г. „участват“ в легитимирането на Народния съд. Случаят с Вела Пеева не прави изключение. Подписаните признания за убийството й и гаврите с тялото й по-късно ще се ползват за безспорни свидетелства за героично-мъченическата й биография.
Показателен пример за това е една поредица статии в пазарджишкия вестник „Освобождение“ от есента на 1944 г. до пролетта на 1945 г. Една от първите статии там, от поредицата „Нашите герои“, е за Вела Пеева. Още тук тя е наречена „героиня-мъченица“. Вестникът отразява и отбелязването на първата годишнина от смъртта на партизанката и организираното поклонение на лобното й място. В съсество на тази поредица статии, в същия вестник, се печата и рубриката „Народен съд. Ние ви показваме образа на палачите“. Насилието над мъртвото тяло на Вела допълва необходимите елементи за своеобразната й партийна канонизация и фиксират нейната централна позиция в пантеона на партийните герои. Свидетелствата на бивши партизани и роднини, разказвани и публикувани многократно след това като „Спомени за борбата“ и „спомени за Вела“ застопоряват допълнително рамките на каноничната героичност като прославената партизанка.
Особено важно за утвърждаването й като най-известна героиня-партизанка е и ранното й „откриване“ в новата социалистическа литература. Поетесата Дора Габе публикува поема от 111 страница със заглавие „Вела“ и е наградена с „Отличие за литература“ за 1946 г.
Фолклоризирането на образа на партизаните като новите герои в „народната памет“ и наследници на хайдутите е симптоматично за целия период от 1944-1989 г. Ражда се жанра „партизански народни песни“ – върху фолклорна мелодия обикновено се поставя нов текст за съотвения герой или героиня. Такива песни се появявати за Вела Пеева: „Горе на Балкана/червено знаме – Хей! А до него лежи Вела Пее-ва/Вела Пеева, партизанката/Тя на пистолета/писмо пишеше – Хей...“ Специално за тази песен се подчертава, че е „народна песен от Чепинския край“, а т.нар. „обработка“ е на ген. Атанас Семерджиев. Той е от съседното на Каменица село – Чепино и е партизански командир на отряда „Чепинец“, в който са партизанки Вела и Гера Пееви. След 9.9.1944 г. той се икзачва до върховете на партийната пирамида – член на Политбюро на ЦК на БКП и началник на Генералния щаб /1962-1989 г./. Доколко познанството му с Вела Пеева е ключово за тази кариера, той е и основният „стожер“ на поддържането на паметта за нея.

Художествените биографични очерци за Вела Пеева, които се публикуват 60-те и 80-те години, съдържатповтаряща се информация, структурирана по вече зададения модел, като се набляга на метафориката на героичното при Вела. Любопитен момент от процеса на нейната героизация представляват и заглавията на тези материали – почти без изключение те са клиширани фрази и словосъчетания – „Орлицата на Арапчал“, „Родопската орлица“ и пр. Още по-показателно е, че и след 1989 г. говоренето за Вела Пеева остава в същата тази матрица. Например може да се посочи откъс от една от речите по повод 87-годишнината от рождението й през 2009 г. във Велинград: „Момичето, Орлицата на Арапчал“ легенда, обвеяна със слава и безсмъртие...“.
Отново през последните години се забелязва тенденцията да се преекспонират най-зловещите елементи от биографията й. Интересното в случая „Вела Пеева“ е, че през последните две десетилетия отсъства изцяло научният дискурс. В академичните среди или сред експертите в музея във Велинград не се проблематизират установените рамки на разказа за легендарната партизанка. И след 1989 г. мисленето и говоренето за нея във Велинград трудно излиза от музеифициращата рамка на епохата на социализма.
по материал от гл.ас. д-р Милена Ангелова, преподавател в ЮЗУ. "Музеят на Вела Пеева - „звездната“ женска героика на комунизма и локалният „резерват“ на паметта , Балканистичен Форум, 2, 2017 2017: 131-146."
Из книгата "Моята сестра Вела" от Гера Пеева:
„...Най-напред от групата се откъснахме ние, които трябваше да обградим лесничейството, фабриката, жилищните постройки и склада....Последна пристъпи към действие щурмовата група на бай Асен. В щурма Вела тичаше в първите редици с насочен напред пистолет.... Акцията завърши малко преди полунощ. Чу се силен тътнеж, фабриката беше взривена. Високо в небето избухнаха пламъци. Колоната потегли към гората. Зад нас пожарът продължаваше да бушува, заревото му озаряваше околността. Вървяхме през цялата нощ, осъмвахме на път.
Една част от храните, които взехме при акцията, бяха укрити по клоните на ели, а друга част — в предварително подготвени ями... Бай Киро нареди да се съберат трофеите ...от акцията и храните, които всеки носеше в раницата... В своя доклад управителят на фабриката „Кьошка“ изброява нанесените щети. и посочва, че е била изнесена всичката храна от магазина на фабриката, вещевия склад и оръжието на стражата. „Изгорелият материал е 300 куб. метра... храна около 2200 кг. фасул, захар, пастърма, ориз и др. на обща стойност 444,000 лева, а общите загуби възлизат на 4,500,000 лева.”
За съжаление повече от укритите храни отрядът не можа да опази. Полицията успя да открие нашите скривалища. Въпросът за продоволствието оставаше открит. Предстояха и други бойни задачи.“
„Предстоеше ни да нападнем лесничейството „Персенк”. Командирът даде заповед да се подготвим за акцията. Постлахме одеялото и трите седнахме върху него. Аз почистих пушката си. След това извадих пистолета си и започнах да го разглобявам. Погледнах към Вела. Тя беше взела парцалчета и грижливо чистеше капките роса от пушката си. Нежно я гладеше по приклада и й се радваше както малко дете на някакъв желан и скъп подарък.... В тъмни зори всички се върнаха претоварени от багаж, Ние се струпахме около тях. Вела свали препълнената тежка раница от гърба си, прегърна ме и зашептя:
— Акцията премина чудесно, Витке. Нападнахме почивката станция и вилите на търговците кожодери. Донесохме много одеяла, съдове и медикаменти. Сега ти ще печеш питките не в пепелта, а в истински тави.“
„— Щабът възложи на Миташа, Пашката и мене да отидем в Пловдив и да изпълним смъртната присъда над един продажник... Най-после мръкна, полицаите си отидоха и ние се измъкнахме. Когато си дойдохме в лагера, разбрахме, че Миташа е изпълнил присъдата и благополучно се е завърнал. Яд ме е, че не можах да взема участие и аз.
Нашите действия активизираха още повече полицията и жандармерията. “