Върхът на българския спорт – след СССР, ГДР и САЩ бяхме ние

 Без съмнение Олимпийските игри в Сеул през 1988 година са върхът на българския спорт. Да, като място в класирането по медали Москва'80 е по-добре, но Игрите през 1980 година са доста по-различни от тези 8 години по-късно. Сигурно знаете, но все пак да го кажем – цели 66 държави бойкотират по политически причини Олимпийските игри в Москва, в т.ч. САЩ, Западна Германия, Турция, Израел и др. В Сеул на сцената са всички големи, без изключение. През 1988 година за първи път в състезанията участват професионални спортисти, което логично води до по-високо ниво в надпреварите от различните дисциплини и спортове. Освен това златото за България в Южна Корея е повече спрямо това в СССР – 10 срещу 8 в полза на 1988-а. 

 Да не забравяме и отнетите титли на тежкоатлетите Митко Гръблев и Ангел Генчев – Чушката. Известно е, че легендарният Иван Абаджиев тръгва към Сеул за 7 златни медала. Дали някой в задкулисието обаче не е начертал друг план и дали в положителните проби за фуросемид няма намеса на външни сили, за което говори в мемоарите си Иван Славков, остава неясно.

Сега изглежда нереално, когато погледнем класирането по медали от Сеул'88. България заема седмо място с общо 35 медала. Ако добави отличията на Гръблев и Генчев, се нареждаме на четвърто място! СССР, Източна Германия, САЩ и… България. А зад нас: Южна Корея, ФРГ, Унгария, Румъния, Франция, Италия, Китай, Великобритания, Япония, Австралия, Югославия, Канада, Бразилия, Испания и т.н. Според стария лаф от края на 80-те години само школата на ЦСКА има повече медали в Сеул от Франция. Наистина утопично от камбанарията на съвремието.

Да се пренесем за малко на "Олимпийския стадион" при тигърчето Ходори. В тройния скок знаменитият Христо Марков отнася конкуренцията си от СССР и печели първото място с олимпийски рекорд. По-късно Боровския, както го наричат, ще каже за своя шампионски миг: "Просто си скачах, състезание като състезание" – злато №1.

На пистата представителките на ГДР и ФРГ Глория Зийберт и Клаудия Закиевич дишат прахта на едно българско момиче. Голямата Йорданка Донкова отнася двете германки и още пет състезателки на 100 метра с препятствия, а гласът на Григор Христов ехти по Българска телевизия – злато №2.

На боксовия ринг също не минава без български триумф. Варненският герой Ивайло Маринов хвърля шампионски бой по американеца Майкъл Карбахал – Каменните ръце. "Нито за миг не съм се съмнявал, че ще победя", споделя Маринов. Няколко години след това сълзите му от почетната стълбичка влизат в клип за величието на родния спорт на фона на Blaze Of Glory на Бон Джоуви – злато №3.

На гребния канал също се вее българският трибагреник. Чаровната Ваня Гешева отнася всичката конкуренция на 500 метра кану-каяк. Преди шампионската гонка тя намира златна монета край канала, което изглежда е поличба преди успеха. И до днес Гешева е единствената в българския спорт с пълен комплект медали от Олимпийски игри – злато №4.

Състезанията по спортна гимнастика в Сеул минават при небивала равностойност. Любомир Герасков изиграва съчетанието на живота си на кон с гривни и печели първото място. Съперничеството в залата наистина е огромно и тийнейджърът от София поделя златния медал с Билозерчев от СССР и Боркай от Унгария – злато №5.

На стрелбището в Южна Корея със златни букви в историята на българския спорт се записва Таню Киряков. Прочутият русенец се хвърля в свирепа битка за златния медал с американеца Ерик Булюнг. Двамата правят олимпийски рекорд, но с 9,9 т. в решаващия миг Киряков триумфира. Впоследствие "сеулският" анцуг на българина добива статут на негов талисман – злато №6.

Български олимпийски рекорд пада и в басейна в Сеул. Легендарната Таня Богомилова става единствената ни олимпийска шампионка в плуването. Прекрасната "Златна рибка" на България вдига на крака зрителите след фантастичен финал на 200 метра бруст. Паметен за всички остава и коментарът на Никола Ексеров по телевизията. Втора зад удивителната звезда на ЦСКА остава друга наша плувкиня – Антоанета Френкева. Това е Денят за българското плуване – злато №7.

През 1988 година дуелът във вдигането на тежести се води между България и СССР. В категория до 75 кг титлата е спечелена от Борислав Гидиков. За беда, скъсано сухожилие на китката прекратява рано-рано кариерата на шампиона – злато №8.

Шест сполучливи опита носят златен медал и за друго страшилище в щангите – Севдалин Маринов. След първото му място в категория до 52 кг гръмва прословутият допинг-скандал и участието на отбора на Старшията на Игрите е прекратено – злато №9.

На тепиха също звучи "Мила Родино". Големият Атанас Комшев отнася Хари Коскела от Финландия във финала при класическата борба. Това е върхът в кариерата на блестящия борец, фенка на когото е известната тенисистка Габриела Сабатини. Уви, славният българин намира смъртта си в автомобилна катастрофа през 1994 година – злато №10.

Със златото в Сеул'88 се разминават редица други именити родни състезатели: Стефка Костадинова, Весела Лечева, Адриана Дунавска, Стоян Балов и др. Плеядите от велики български спортисти през 80-те години води до безпрецедентното избиране на по двама победители в анкетата за "Спортист на годината" – от 1986 до 1989 година, включително. След Олимпийските игри в Сеул българските спортни журналисти имат тежка задача, защото трябва да избират най-добрите измежду най-добрите. Наградите отиват при Таня Богомилова и Христо Марков.

Дори и сега, над 30 години по-късно, колосалните успехи от Сеул тежат страшно много и заслужават аплодисменти. Разбира се, важният въпрос е какво се случва с българския спорт в следващите години и как 35-те медала от Сеул'88 се трансформират в едва един сребърен и два бронзови на Игрите в Рио де Жанейро през 2016 година.

Темата е дълга и засяга въпроси за държавната политика, икономическите ресурси, разграбването и разрушаването, състоянието на клубните школи, промяната на ценностите, упадъка на спортната култура и т.н. Последният олимпийски шампион на България – Румяна Нейкова през 2008 година, също е спортен продукт на времето, в което специалисти от ГДР построяват комплекса в Белмекен.

Трудностите започват в началото на 90-те години, когато българските спортни клубове трябва да преминат от държавна собственост в частна. Безпаричието, неподготвеността, хаосът в страната, кризата по всички обществени нива водят до спортния колапс, след който Сеул'88 изглежда като утопичен сън. За сравнение – финансовият бюджет на ЦСКА през 1990 година намалява с 40% спрямо същия на дружеството в края на 80-те. Положението в Левски е почти същото – през 1989 година "синият" спортен клуб оперира с почти 10 милиона лева. След 12 месеца бюджетът е свит на 5,5 милиона.

В новите реалности българският спорт търси своето място вече почти три десетилетия. Уви, Сеул'88 остава само един сладък спомен и недостижим блян.