Жените в Иран – преди и след Ислямската революция от 1979 г. (СНИМКИ)

Страната винаги е бил назовавана от жителите си Иран (страна на арийците, на персийски ایران), но в продължение на векове е наричана от европейците Персия (Парс или Фарс, провинция в южен Иран) [1], основно заради писанията на елинските историци [2]. През 1935 г. правителството на държавата Персия променя името на Иран, но през 1949 г. разрешава да се ползват и двете имена.

Иран, някогашната Персия на Кир Велики, Дарий и Омар Хайам, страна с 3000-годишна история, а днес държавата на аятоласите, на Хомейни и Хаменей е подчинена на ислямската религиозна реакция. След ислямската революция от 1979 г. Иран става най-фундаменталистката страна в ислямския свят тогава, претендираща за лидерство сред мюсюлманите, което би изменило коренно политическата картина в Близкия и Средния изток. Годините след революцията са години на ентусиазъм, война и смърт, яростна вътрешнополитическа борба между сунити и шиити и между двата големи центъра на етнорелигиозни групи в Близкия изток, представлявани от Иран и Саудитска Арабия. А положението на жените в новата страна ще се промени значително и то към по-малко права и свободи.

Революцията, довела до края на 35-годишното управление на шах Мохамед Реза Пахлави, е едно от най-значимите събития в най-новата история на Средния изток, което преди 20 години обединява почти всички в Иран за премахване на авторитарната му власт. Начело на промяната застават духовните водачи, които умело се възползват от религиозността на населението, изостаналостта в социалното развитие, както и от добрата си организационна структура, комбинирана с обещанието да реализират въжделенията на обществото. Така благодарение на обединяващата сила на религията успяват да привлекат на своя страна голяма част от народа и армията, а подкрепяният от САЩ Пахлави след 1972/73 г. все повече се изолира заради политиката си за увеличаване цените на петрола точно в годините на бум в потреблението на природни ресурси от развитите страни. Шахът губи подкрепа и поради незачитането на човешките права и изключително недалновидните си стопански реформи, които накърняват интересите на Щатите и местното население, и предизвикват необуздана инфлация в страната. Към тези причини трябва да се прибавят страхът от службата за сигурност на шаха САВАК, която контролира всичко в Иран; предаването на икономиката в ръцете на западните държави; както и вътрешнополитическата дискриминация, чийто израз е забраната на партийната дейност и незачитане свободата на словото. Мобилизиращо въздействие оказва и носталгията по управлението на д-р Мохамад Моссадек, премиер на Иран в периода 1951-1953 г., свален с военен преврат, осъществен с американска помощ, който показва, че има и друг път – пътят на свободата и благополучието. Всичко това инспирира събитията в Иран от януари – февруари 1979 г., довели до успеха на революцията и обявяването на Ислямска република Иран на първи април същата година от бъдещия аятолах Рухолах Мусави Хомейни [4].

Начело на държавата застава религиозната върхушка, което предизвиква масова емиграция на монархисти начело с министър-председателя Шапур Бахтиар. Все пак началото на религиозното управление почти напълно отговаря на исканията на голямата част от населението. Възстановява се донякъде многопартийната система, премахват се тайните служби САВАК, дава се свобода на словото, въвежда се един вид социалистическа собственост, имаща положителен ефект върху бедното и изтерзано от икономически експерименти население. Национализацията позволява на Иран да се закрепи икономически, тъй като с бягството си монархистите изнасят в чужбина около 16 млрд. долара, което изправя страната пред финансов и икономически колапс, но благодарение на петролните залежи за кратко време тежката ситуация е овладяна и година след идването си на власт ислямският режим успява да се укрепи.

Но революционен Иран засяга геостратегическите и икономическите интереси най-вече на САЩ, които не могат да допуснат да им бъде отрязан достъпът до петрола и минералните суровини и до съветските кавказки републики. Вашингтон намира и подходящ противник на Хомейни – Ирак, чиито гранични спорове с Иран датират от 1920 г. и са отличен повод за разпалването на война, с която САЩ успяха да отслабят двете държави и предизвикаха утвърждаването в тях на тоталитарен и на авторитарен режим, което да бъде като обица на ухото за арабските им сателити. Целта на американците бе дестабилизирането на крехката демокрация от ислямски тип в Иран, което да доведе до остро обществено недоволство сред интелектуалците и военните и да способства контрареволюция, която би възвърнала позициите им в страната. Замисълът не успя, а крайният ефект е, че Иран безвъзвратно попада в прегръдките на ислямизма. Първият признак за това е малко след началото на военните действия, когато аятоласите издигат лозунга “През Багдад към Ерусалим”, а в Иран са избити над 11 000 противници на режима. В този период социалнополитическата обстановка в страната коренно се променя и върховният религиозен водач аятолах Хомейни става всесилен. Всички обществени достижения в Иран са ликвидирани, като се запазва единствено държавната собственост, а ниският стандарт на живот спада още повече. Военното положение е подходящ параван за разчистване на сметки с неудобните фигури във властта – през 1981 г. е отстранен и изпратен в изгнание премиерът Абдулхасан Банисард. Утвърждаването на религиозната реакция постепенно довежда до тоталитарно управление в Иран, чиито политическите опоненти биват арестувани, а своеобразен връх на реакционизма е избиването за един месец след края на войната през 1988 г. на 5000 политически затворници. Пукнатини се появяват и сред монолитното ислямско духовенство, тъй като някои от членовете му не одобряват крайностите на режима и за първи път се чуват гласове за отварянето на страната към Запада и връщането на свободите от началото на ислямското управление. Заради такива позиции е отстранен от политическата сцена и гласеният за наследник на Хомейни аятолах Хюсеин Али Монтазери, убит е заради проамерикански настроения неговият зет, а днес той все още се намира под домашен арест. Вследствие на репресиите и втвърдяването на политиката, следвана от режима, от Иран емигрират около 5 млн. души.

Преди всичко това да се случи обаче, можете да видите как да изглеждали част от иранските жени, заснети от списание Vogue през 1969 г., десет години преди революцията. На снимката е моделката Карла Пауър, наполовина иранка по произход, заснета от фотографа на Vogue Хенри Кларк.

А ако някой иска и препоръка за филм какво е ставало с жените в Иран след революцията, силно препоръчвам анимираната история „Персеполис“. Френско-американската филмова поема от 2007 година на режисьорите Маржан Сатрапи и Венсан Пароно е по сценарий на Пароно.

Сценарият, базиран на едноименния автобиографичен комикс на Сатрапи, описва израстването на момиче от заможно и образовано иранско семейство на фона на Иранската революция, налагането на ислямисткия режим в Иран и Ирано-иракската война.

За съжаление, дори днес, жените в Иран биват подлагани на жестоки наказания за неспазване на строгите правила. Както съобщава страницата My Stealthy Freedom (която цели да покаже какъв е животът зад булата) наскоро 28 годишна жена е получила 80 камшика, тъй като е била на купон, на който е имало и мъже. Бруталността на наказание за нещо, което за нас е повече от нормално.