февруари 28, 2019
Плащат за пакетче масло повече,отколкото в
Германия, а получават едва 260 евро на месец.Шивашкото производство в
България е Made in Europe, но изобщо не е по-хуманно, отколкото в Азия,
пише германският „Ди Цайт“
В началото на статията на вестник „Ди Цайт“ авторката Каролин Ванбек
разказва за фабриката „Пирин-Текс“ край Гоце Делчев, където 2 000
работници на две смени шият, гладят, почистват и опаковат продукция за
известни марки като „Хуго Бос“. Оттам всяка седмица потеглят около 12
000 готови облекла, предимно за Германия. „Тази фабрика едва ли щеше да я
има, ако заплатите в България не бяха сред най-ниските в ЕС“,
констатира авторката.
По-нататък в статията четем:
„Изненадващо е колко много международни производители на дрехи са
избрали България. Независимо дали става дума H&M, „Адидас“, „Хуго
Бос“ или „Бърбъри“ – редица международни модни концерни произвеждат
продуктите си в еврочленката България. „В сравнение с разходите за
живот, заплатите са дори по-ниски, отколкото в Азия“, казва Бетина
Музиолек от Clean Clothes Campaign (CCC), неправителствена организация,
която се бори за по-добри условия на труд в текстилната промишленост по
цял свят.“
„Започваш в 8, но не знаеш кога ще си тръгнеш“
Авторката посочва, че повечето работници в българската текстилна
индустрия остават на минималната работна заплата от 260 евро и уточнява:
„А разходите за живот в България са само два пъти по-ниски от тези в
Германия. Някои стоки в България са дори по-скъпи. Дискаунтърът „Лидъл“
има филиал в Гоце Делчев. Там килограм банани струва 1,22 евро, а
пакетче масло 2,80 евро – повече, отколкото в Германия. (…) Шивашкото
производство в България е Made in Europe, но изобщо не е по-хуманно,
отколкото в Далечния изток. Когато човек пообиколи няколко текстилни
фабрики в България, бързо разбира защо това е така.“
По-нататък авторката разказва за фабриката „Куш Мода“ в село Трънак,
близо до Черноморското крайбрежие, където работят 340 души – предимно
жени, предимно от турското малцинство. „Сутрин започваш работа в 8, но
не знаеш кога ще си тръгнеш“, казва пред „Ди Цайт“ една от работничките,
която не иска да се споменава името ѝ, понеже се бои за работното си
място. По-нататък в статията става дума за онова, което са научили
представителите на ССС от работнички във фабриката:
„Според техните проучвания, в „Куш Мода“ масово се полага извънреден
труд: вместо законоустановените осем часа, работниците често се трудели
по 12 часа, и то седем дни седмично. Автобусите докарвали работниците в 8
часа сутринта и ги откарвали в 20 часа. Според ССС, някои от
работничките във фабриката изкарвали до 459 евро, но с много извънреден
труд. А онези, които не упражнявали извънреден труд, понякога не стигали
дори до минималната работна заплата. Камо ли пък да изкарат онези 1 200
евро, които според синдиката КНСБ биха задоволили месечните им нужди.“
След като уточнява, че от „Куш Мода“ отхвърлили упреците на
активистите, авторката отново се връща към българските синдикати: „В
България рядко има работническо представителство. А когато го има, то не
е особено влиятелно. Ето защо положението на много текстилни работници
си остава драматично. На очи се набиват и многобройните надомници, които
често пъти шият от вкъщи за фабриките, дори без договор. Други пък
работят само на половин трудов договор, но изпълняват норма за пълно
работно време. В редица фабрики няма прозрачност, те не поддържат
уебстраници, не отговарят на журналистически запитвания и не допускат
посетители. Във фабриката „Аполо“ в Гоце Делчев например, където се
произвеждат униформи и ловджийски облекла, се работи дори на един
празничен ден. Собственикът на фабриката връща репортерката още от
вратата: „Нямам какво да кажа. Освен че българската текстилна индустрия
се срива“.
„Едва петима работници успяват да изпълнят нормата“
На фона на всичко това условията на труд във фабриката „Пирин-Текс“
на германския предприемач Бертрам Ролман изглеждат направо добри. Но за
да запази международната конкурентоспособност на своята българска
фабрика, Ролман иска да повиши производителността на труда. В отговор на
журналистическо запитване от „Хуго Бос“ са съобщили, че през последните
три години са одобрили повишаване на възнагражденията в „Пирин-Текс“ с
по 6% годишно. През настоящата година обаче Ролман обвързал
възнаграждението още по-тясно с изпълнението на нормата и орязал някои
твърди елементи от заплащането, пише авторката и дава думата на
синдикалиста Драгинов, който казва: „Ролман иска все повече да ни
експлоатира. В „Пирин-Текс“ нормата успяват да изпълнят едва петима
работници“. Самият Ролман коментира това твърдение с думите, че именно
тези работници доказвали изпълнимостта на нормата.
По-нататък в статията четем: „Собственикът на фабриката не разбира
критиката и препраща към общото икономическо развитие. „Скоро вече няма
да бъде възможно тук да се поддържат толкова големи производствени
мощности“, казва той. И може би е прав. Десетилетия наред текстилната
индустрия даваше сериозен принос към българското стопанство. Стотици
хиляди евтини работници шиеха облекла, за които – независимо от машините
– има нужда и от много човешки ръце. „Българската текстилна индустрия
предлага добро съотношение между цена и качество“, казва Георги Милев от
агенция „Тексар“, която събира чуждестранни модни концерни с български
производители.“
Пред германската журналистка Милев разказва за силните традиции на
българската текстилна промишленост, която преди 1990 година е
разполагала с модерно оборудване и е обслужвала клиенти както на Запад,
така и на Изток. При това не само с продукти на ишлеме (както днес), но и
с дизайн, с платове и собствена конфекция. Авторката обобщава, че от
предимствата на България е останало единствено географското – близостта
до пазарите в Германия, Великобритания и Италия. Плюс плоският данък.
По-нататък авторката отбелязва, че много неща са се променили през
последните десетилетия:
„През 1993 година, когато Ролман открива фабриката си в Гоце Делчев,
на опашка за работа са чакали 2 000 души, както твърди самият той. Днес
обаче имало недостиг на работна ръка: „Принуден съм дори да отказвам
поръчки“. За последните три години само в „Пирин-Текс“ са напуснали 1
500 от общо 3 500 работници. Ролман очаква, че скоро персоналът ще се
стабилизира на равнище 1 500 души. А при спадащ капацитет, казва Ролман,
трябва да се повиши производителността на труда. По този начин Ролман
се опитва да се бори срещу кризата, но може би всъщност я задълбочава.
Защото причина за нея е точно това: ниските заплати. Вярно е, че
благодарение на тях текстилната промишленост остана в страната, но пък
хората започнаха да бягат.“
Все повече хора напускат България
В статията е цитиран и проф. Ганчо Ганчев от Югозападния университет в
Благоевград, който пояснява, че със свободата на придвижване в ЕС
българите могат да си търсят работа и другаде – и да изкарват до пет
пъти повече като чистачи или строителни работници във Великобритания и
Германия. Ролман коментира този факт така: Ако се повишат заплатите,
България вече няма да е толкова привлекателна за фирмите, които
съответно ще изнесат производството другаде – в Турция или в Камбоджа
например.
Към края на статията си авторката пише: „И наистина, след 1990 година
1,5 милиона души напуснаха България, населението на страната се сви от
близо 9 на малко над 7 милиона. В Германия например от 2007 година насам
броят на българите е нараснал с цели 563%, както съобщава Федералната
статистическа служба. Само през миналата година в Германия са
пристигнали 45 000 българи. В резултат: в България липсват работници. Да
използваш ниските заплати за осигуряване на икономическо предимство –
този модел няма да работи още дълго. Защото ще останат само онези, които
не могат да напуснат. Единствено по-високите заплати могат да спрат
бягството на хората, казва икономистът Ганчев: „Това е единственият
икономически инструмент за стабилизиране на пазара“. Но индустрията се
развива в друга посока, твърди текстилният посредник Милев: „Много фирми
вече се интересуват от едно-единствено нещо: да свалят цените“. Някъде
по средата между тези два полюса са приклещени текстилните работници,
които все още остават в България. „Тук едно погребение струва 400 евро“,
казва синдикалистът Драгинов. „А такива спестявания никой няма. Тук
човек не може да си позволи дори да умре“, добавя той.“
„Дойче веле“
Източник: epicenter.bg
0 comments:
Публикуване на коментар