март 01, 2019
95-годишният столичанин оз. полковник летец Гълъбин Стаменов е сред
малцината български ветерани, участвали в отбраната на страната ни през пролетта
на 1944 г. Днес той е трудноподвижен. Живее в столичния квартал „Света Троица“ и живо се интересува от всичко,
което „дават по новините”. Активната му
гражданска позиция е толкова силна, че реши да разкаже пред журналисти за
ужаса, който е преживял в небето
Бившият царски офицер и носител на няколко ордена за храброст вади
брилянтна памет и правопис, на който редица българи от младото поколение могат
да завиждат. Политиката за него си остава мръсна работа. И преди, както и сега,
е трябвало да се мълчи за неща, които са очевидни.
„Представете си” в ковчезите слагахме
дървени трупи и пръст, после ги заварявахме с ламарина и ги пращахме на
роднините на загиналите български летци. Казвахме, че това са телата на
близките им. Така ни бе наредено. Всъщност от близките им не оставаше нищо -всички изгаряха във въздуха,
казва с пресипнал глас почти вековният орденоносец.
Тъжните му спомени започват от 1942-1943 г. на летище Божурище. Почти
всеки ден се налагало да погребватн летци, а черната лента така и не сваляли от ръкавите
си. Обяснявали им, че пилотът бил допуснал грешка, че станала повреда във
въздуха, че трагедията е случайност. Загиналите били изпращани с почести.
Живите се кълнели пред ковчезите, че ще продължават да летят.
Минали години. Гълъбин Стаменов получил достъп до военния архив и така
разбрал, че част от българските механици били подкупени. С предварително
поставена бомба на борда.
Нашенските самолети гърмели като факли във въздуха, без да са уцелени от
вражеско оръдие. Разкъсаните тела на летците били погребвани на специално
място, а на роднините им било обяснявано, че са изгорели във въздуха.
„Нямате представа в
какъв свят живеем и сме живели! През 1943-та бяха предизвикани 42 самолетни
злополуки, 6 самолета бяха напълно разрушени, а 24 тотално съсипани и негодни
за полети. Зная всичко това, защото бях командир на ятото за далечно
разузнаване на летище Божурище към Първи полк. Отговарях за 3 самолета До-17
„Ураган“, 8 офицери летци, радиотелеграфисти,
оръжейното, фотографското и техничарското подразделение. Полетите ни бяха
спрени единствено по време на смъртта на цар Борис III. Мисля, че единствено
тогава в историята на страната ни не се е летяло. Но това не пречеше българи да
вършат кървави атентати срещу българи. Говоря за момчетата от БРП, които не
спираха да извършват саботажи, дори в навечерието на войната. В момента, в
който англичани и американци се чудеха как да ни подхванат-връща лентата на
спомените столетникът.
Първият атентат от българи срещу българи е извършен месеци след смъртта на
царя. При редовен полет от София до Солун над планините над Македония, която
тогава е българска територия, се взривява самолетът на подпоручик Любен Петров.
Причината е бомба с часовников механизъм.
По-късно е взривен и втори самолет с четирима летци на борда. Той е от
разузнавателното ято на Гълъбин и трябвало да следи за обстановката на
пристанищата във Варна и Бургас. В същото време Стаменов и други летци
наблюдават Стара Загора, Хасково, Сливен, Шумен, Велико Търново и летище
Карлово. Излитат в 22 ч. вечерта от Божурище. После връзката с един от
самолетите се губи. В 23,30 ч. успешно каца в София само единият от
разузнавателните апарати. От другия -както се казва - ни вест, ни кост. На следващия ден се получава депеша
от Димитровград, в която се съобщава за гръмнал във въздуха над гарата самолет.
По-късно чиновник разказва пред военните, че видял огромно сияние и чул жесток
гръм над едно село.
„Помня, че след
телеграмата веднага излетяхме за Димитровград. На около сто метра от гарата
имаше една голяма яма с част от двигателя. Обиколихме района, но намерихме само
едно ухо, част от ръка, една обгорена обувка и малки ламаринени парчета, които
взехме с нас. Предстоеше най-тежкото задължение - уведомяване на близките и организиране на погребения.
В самолетната работилница обковаха с ламарина четирите ковчега, като във всеки
поставихме трупче греда и уплътнихме с пръст. Залепихме листче с името на загиналия.
Група офицери придружаваха ковчезите до родните места на загиналите.
Покъртителни бяха срещите с близките. Искаха да отварят ковчезите, а ние не
давахме. Какво щяха да видят там - греди и пръст, не роднините си. Така си отидоха
поручиците Тосунски, Младенов, Милушев и фелдфебелът телеграфист Алексиев. 50
години никой не посмя да огласи тези два трагични случая, които са отбелязани
единствено в „История на военната авиация” разказва с мъка Гълъбин.
Дълбоко в себе си той продължава да бъде възмутен от желанието българин
да вреди на българин, на което е свидетел от почти век. След 9 септември
изпълнителите на мокри поръчки, поставяли бомби в самолетите и допълнително
отслабвали мощта на армията ни, били назначени на високи постове един станал
главен инженер в ТАБСО, друг кмет на голям провинциален град, трети заел
престижен пост в министерство. Практиката била тези заслужили другари да са на
важни постове с високи заплати.
Иначе какво да ви кажа. Англичаните и американците бяха страхливи. И ние
не за първи път хващаме чужди разузнавачи като тези в Коиловци. Помня
бомбардировките на летище Карлово на 28 юни 1944 г. Тогава американски самолети
ни обстрелваха и ние се спасявахме са-мосиндикално. По същото време получих
задача да отида с момчетата си в района на Перущица, където по сведения имало
кацнали с парашут летци. Натоварихме се на модерния тогава автомобил „Щаер“ и отидохме. В края на горичката
видяхме трима чернокожи и един бял - седяха си и говореха. Като ги обградихме,
пребледняха, онемяха и се разтрепераха. Напикаха се от страх буквално! Никой от
нас не знаеше английски и затова едва се разбрахме на френски с белия мъж.Той
каза, че се връщали от бомбардировки над Плоещ, скочили в България, защото
самолетът им се повредил.
Започна да се моли да не го разстреляме. От тяхното командване им бе
внушено да не скачат над родината ни в никакъв случай, защото сме много
кръвожадни и сме трепели хора на място.
Подадохме им манерка с вода, която те колебливо взеха, но изпиха до
дъно. Натоварихме ги в колата и ги закарахме в свързочния полк в Пловдив и ги
предадохме на дежурния офицер, защото така ни беше наредено. Така пленихме
неприятелски летци и станахме герои. Не зная каква е била съдбата на тези
американци след това- спомня си Гълъбин Стаменов. Накрая философски обобщава,
че годините се въртят, а нищо не се променя.
0 comments:
Публикуване на коментар